Последвах войника по коридора в обратна посока. Отново прекосихме вестибюла и тръгнахме по друг коридор, който тънеше в тишина и бе слабо осветен. Завихме няколко пъти, първо наляво, после надясно, отново наляво. Горе-долу запомних.
— Желаете ли да ви изчакам? — попита войникът, когато пристигнахме.
— Благодаря, няма нужда. Сама ще намеря пътя.
Не бях много сигурна в това, но ми се стори твърде неловко някой да стои на пост и да ме чака, така че отпратих ескорта, свърших каквото трябваше, огледах тоалета си, оправих косата и се приготвих да изляза. В този момент обаче ме обхвана малодушие, нежелание да се изправя отново пред реалността. Реших да си подаря няколко минути, няколко мига уединение. Отворих прозореца и през него нахлу африканската вечер с мирис на жасмин. Седнах на перваза и се загледах в сянката на палмите, до слуха ми достигна далечният шум от разговорите в градината. Стоях, без да правя нищо, като се наслаждавах на покоя, и постепенно забравих за грижите си. След малко обаче в едно кътче на съзнанието си усетих подканяне. Чук-чук, време е да се връщаш. Въздъхнах, станах и затворих прозореца. Трябваше да се върна в света. Да се смеся с хората, с които нямах почти нищо общо, да се върна при журналиста, който ме беше довел на това нелепо празненство и ме бе помолил за екстравагантната услуга. Погледнах се за последен път в огледалото, угасих светлината и излязох.
Тръгнах по тъмния коридор, завих, после пак; сметнах, че вървя в правилната посока. Внезапно пред мен се появи двукрила врата, която не си спомнях да съм виждала преди. Отворих я и се озовах в тъмна и пуста зала. Явно се бях объркала, затова реших да сменя посоката. Нов коридор, сега наляво, спомних си аз. Сгреших отново и навлязох в не толкова представителна част на сградата, без фризове от лакирано дърво и без маслени портрети на генерали по стените; вероятно вървях по посока на сервизните помещения. Спокойно, казах си аз неособено убедително. Внезапно ме връхлети споменът за нощта с пистолетите, когато, увита в хиджаба, се лутах из уличките на медината. Прогоних го от съзнанието си, съсредоточих се върху настоящето и промених още веднъж посоката. И внезапно се озовах в изходната точка, до тоалетната. Фалшива тревога — вече не бях изгубена. Припомних си пътя, по който бях дошла в компанията на войника, и се ориентирах. „Всичко е ясно, проблемът е решен“, помислих си аз, като се запътих към изхода. Наистина всичко отново ми изглеждаше познато. Витрина със старинни оръжия, снимки в рамки, окачени знамена. Всичко това го бях забелязала няколко минути по-рано, всичко вече бе разпознаваемо. Дори гласовете, които долетяха иззад ъгъла, където смятах да завия, бяха същите гласове, които бях чула в градината по време на смешната сцена с пудриерата.
— Тук ще ни бъде по-удобно, приятелю Серано; тук ще можем да разговаряме по-спокойно. В тази зала обикновено ни приема полковник Бейгбедер — каза някой със силен немски акцент.
— Отлично — отвърна събеседникът му.
Застинах на място, изгубила ума и дума. Серано Сунер и поне един германец бяха на няколко метра от мен и се приближаваха по коридора, който пресичаше под прав ъгъл този, по който вървях аз. Веднага щом те или аз завиехме зад ъгъла, щяхме да се озовем лице в лице. Краката ми се подкосиха само при мисълта за това. Всъщност нямаше какво да крия; нямаше причина, поради която да се боя от срещата. Само че сега нямах сили да се преструвам отново на прехласната глупачка и да давам жалки обяснения за спукани тръби и локви вода, за да оправдая самотната си разходка посред нощ из коридорите на Висшия комисариат. Прецених възможностите за по-малко от секунда. Нямаше време да се върна обратно, а трябваше на всяка цена да избегна срещата лице в лице; не можех да се върна назад, нито да продължа напред. При тези обстоятелства единственото решение беше встрани, където се виждаше затворена врата. Без да мисля повече, аз я отворих и влязох вътре.
Помещението беше тъмно, но през прозорците влизаха отблясъци от вечерното осветление в градината. Опрях гръб във вратата, в очакване Серано и спътникът му да я отминат и да се отдалечат, да мога да изляза и да продължа пътя си. Градината с празничните си светлини, глъчката от разговорите и непоклатимото спокойствие на Маркъс Логан внезапно ми се стори непостижимо далечна като рая. Поемах дълбоко въздух и издишвах, опитвайки се да прогоня заливащата ме тревога. Огледах скривалището си и сред сенките различих столове, кресла и остъклена библиотека до стената. Имаше и други мебели, но нямах време да ги разпозная, защото в този момент друго привлече вниманието ми. Близо до мен, зад вратата.