— Пристигнахме — обяви гласът с немски акцент и в същия миг някой натисна дръжката на вратата.
Отдръпнах се рязко и се залепих за стената в момента, в който вратата вече се отваряше.
— Къде е ключът? — попита гласът, докато аз се промъквах към един диван. В мига, в който лампата светна, вече бях легнала на пода. — Е, пристигнахме. Заповядайте, седнете, приятелю.
Лежах с опряно на студените плочки лице, със затаен дъх и с разширени от ужас очи. Не смеех да дишам, да преглъщам и дори да мигам. Като мраморна статуя, като осъден на смърт, оцеляла след разстрел.
Германецът явно играеше ролята на домакин и имаше само един събеседник; разбрах това, защото различих гласовете на двама души, защото от моето неочаквано скривалище в пролуката под дивана виждах само два чифта крака.
— Висшият комисар знае ли, че сме тук? — попита Серано.
— В момента е зает с гостите си. Ще говорим с него по-късно, ако желаете — отвърна неопределено германецът.
Чух ги да сядат; пружините изскърцаха под тежестта на телата. Испанецът се настани на едно кресло. Видях края на тъмния му панталон с идеално изгладен ръб, черните чорапи около тънките глезени и чифт безупречно лъснати обувки. Германецът се настани срещу него, в дясната половина на дивана, зад който се криех. Краката му бяха по-масивни, а обувките по-грубовати. Ако протегнех ръка, можех дори да го погъделичкам.
Говориха дълго. Не успях да пресметна точно колко време, но беше достатъчно, за да ме заболи неистово вратът, да ме обхване неустоимо желание да се почеша; едва сдържах желанието да изкрещя, да се разплача, да скоча и да хукна навън. Разнесе се щракване на запалки и стаята се изпълни с цигарен дим. От пода видях краката на Серано да се кръстосват и разкръстосват безброй пъти, в замяна на това германецът почти не помръдна. Опитах да обуздая страха си и да открия по-удобна поза; молех се да не се наложи да раздвижа неочаквано някой крайник.
Полезрението ми беше минимално, а възможността да се движа нулева. Имах достъп единствено до това, което се носеше във въздуха и стигаше до ушите ми — до разговора. Тогава се заслушах: не бях успяла да се сдобия с никаква интересна информация в случая с пудриерата и си помислих, че чутото сега може би ще представлява интерес за журналиста. Поне щях да имам занимание и съзнанието ми нямаше да се замъгли дотолкова, че да изгубя представа за реалността.
Чух ги да говорят за съоръжения, за кораби и самолети, количества злато, германски марки, песети, банкови сметки. Подписи и срокове, доставки, изпълнение; противодействие от страна на властта, имена на предприятия, пристанища и съмишленици. Узнах, че германецът е Йоханес Бернхарт, че Серано използва Франко като щит, за да упражни по-силен натиск или да откаже да приеме някои условия. И въпреки че ми липсваше информация, за да проумея напълно значението на срещата, установих, че двамата мъже имат еднакъв интерес да постигнат съгласие за онова, което обсъждаха.
Накрая сключиха споразумение; станаха и скрепиха договора с ръкостискане, което си представих, но не успях да видя. Забелязах само как краката им се придвижват към изхода; германецът отново играеше ролята на домакин и даваше път на госта. Преди да излязат, Бернхарт зададе един въпрос:
— Ще говорите ли за това с полковник Бейгбедер, или предпочитате аз да го уведомя?
Серано не отговори веднага — преди това чух, че запалва цигара. Поредната.
— Смятате ли, че е наложително да го направя? — попита той, след като издиша дима.
— Съоръженията ще бъдат разположени в испанския протекторат. Предполагам, че той трябва да има известна информация по въпроса.
— Тогава аз ще се погрижа за това. Каудильо ще го осведоми лично. Що се отнася до клаузите на договора, по-добре не съобщавайте никакви подробности. Нека си остане между нас — добави той и в същото време светлината угасна.
Изчаках няколко минути, след което прецених, че вече трябва да са извън сградата. Изправих се внимателно. В стаята беше останал само тежкият мирис на тютюн и пълният с угарки пепелник. Продължавах да бъда нащрек. Оправих полата и сакото си и предпазливо се приближих до вратата, като стъпвах на пръсти. Боях се да изляза в коридора и внимателно протегнах ръка към дръжката сякаш при допира можеше да ме удари ток. Не успях да я докосна, в мига, в които понечих да я хвана, видях, че някой натиска дръжката отвън. Машинално се дръпнах назад и се залепих за стената. Вратата се отвори рязко и едва не ме удари по лицето, лампата се запали секунда по-късно. Не видях човека, който влезе, но го чух да ругае през зъби: