— Питър, скъпа, винаги мисли единствено за собственото си благополучие. Да ме изпрати далеч беше най-доброто решение не толкова за здравето ми, колкото за собственото му спокойствие. Той просто се отърва от мен, Сира. Престанах да му бъда забавна, вече не бях скъпоценен трофей, който да показва по клубовете, празненствата и ловните излети. Красивата, млада и забавна съпруга се беше превърнала в тежко бреме, от което трябваше да се отърве колкото се може по-скоро. Ето защо веднага щом бях в състояние да се държа на краката си, той купи билети за Англия за мен и Джони. Дори не благоволи да ни придружи. Под предлог, че желае съпругата му да получи възможно най-доброто лечение, той натовари на кораба една тежко болна жена, която още не беше навършила двайсет години, и едно дете, което току-що бе проходило. Сякаш бяхме само два вързопа багаж._ Bye-bye_, сбогом, скъпа моя.
Две едри сълзи потекоха по бузите й. Избърса ги с опакото на ръката.
— Прогони ни, Сира. Изпъди ме. Изпрати ме в Англия просто, за да се отърве от мен.
Настъпи мъчителна тишина. После тя събра сили и продължи:
— По време на пътуването Джони вдигна висока температури получи конвулсии; оказа се остра форма на малария. В последствие се наложи да прекара два месеца в болница, за да се възстанови. Междувременно отседнах при родителите си. Те също бяха живели дълго време в Индия, но се бяха върнали предната година. Прекарах първите месеци относително спокойно, промяната на климата изглежда, ми подейства добре. После обаче състоянието ми отново се влоши — медицинските изследвания показаха, че сраствания са намалили чревната проходимост до критичната граница. Отхвърлиха оперативната намеса и решиха, че само пълният покой може би ще донесе известно облекчение. Предполагаше се, че по тоя начин бактериите, които бяха нахлули в мен, няма да се разпространят из другите части на тялото ми. Знаеш ли какво представлява този пълен покой?
Не знаех, нито можех да си представя.
— Шест месеца привързана неподвижно с кожени ремъци през раменете и бедрата към една дъска. Цели шест месеца, денем и нощем.
— И подобри ли се?
— Много малко. Тогава лекарите решиха да ме изпратят в Швейцария, в санаториум за туберкулозно болни в Лезени. Като Ханс Касторп във „Вълшебната планина“ на Томас Ман.
Досетих се, че става дума за книга, и преди да ме попита дали съм я чела, аз я изпреварих, като я подканих да продължи разказа си:
— А Питър какво направи?
— Плати сметките за болницата и започна да ни праща месечна издръжка от трийсет лири. Нищо повече. Абсолютно нищо. Нито писмо, нито телеграма, нито вест чрез познати, да не говорим за посещение. Нищо, Сира, нищо. Никога повече не получих новини лично от него. Довчера.
— А как се справи с Джони? Сигурно му е било трудно.
— Беше с мен в санаториума през цялото време. Родителите ми настояха да остане при тях, но аз не приех. Наех една бавачка германка, за да го занимава и извежда на разходка, но се хранеше и спеше в моята стая. Беше доста тъжно изпитание за толкова малко дете, но не исках за нищо на света да се разделяме. Вече беше изгубил баща си в известен смисъл; щеше да бъде твърде жестоко да го оставя и без майка.
— А лечението беше ли успешно?
Лек смях озари за миг лицето й.
— Посъветваха ме да прекарам там осем години, но успях да издържа само осем месеца. После поисках да ме изпишат по мое желание. Казаха ми, че постъпвам безразсъдно, че това ще ме убие; наложи се да подпиша купища документи, с които освобождавах санаториума от всякаква отговорност. Майка ми предложи да ме вземе от Париж и заедно да се върнем у дома. И тогава, по време на това пътуване, взех две решения. Първото: никога повече да не говоря за болестта си. Всъщност през последните години съм казала за нея само на Хуан Луис и сега на теб. Реших, че туберкулозата може да унищожи тялото ми, но не и духа ми, затова избрах да не мисля за себе си като за болна.
— А второто?
— Да започна нов живот, все едно съм напълно здрава. Живот извън Англия, далече от семейството ми, далече от приятелите и познатите, които несъзнателно ме свързват с Питър и състоянието ми на хронично болна. Един различен живот, който да включва единствено мен и сина ми.
— И тогава си избрала Португалия…
— Лекарите ми препоръчаха да се установя на място с умерен климат: Южна Франция, Испания, Португалия, може би Северно Мароко; нещо средно между тропическата жега на Индия и ужасния английски климат. Предписаха ми диета, препоръчаха ми да ям много риба и малко месо, да почивам на слънце колкото се може повече, да избягвам физическите усилия и душевните вълнения. Някой тогава ми спомена за британската колония в Ещорил и реших, че мястото може да се окаже подходящо. И отидох там.