Всичко вече бе заело мястото си във въображаемата карта, която си бях съставила, за да разбера Розалинда. Частите започваха да прилягат една с друга, вече не бяха изолирани фрагменти от живота й. Всичко започваше да придобива смисъл. Тогава пожелах с цялото си сърце проблемите й да се разрешат: сега, когато най-после знаех, че животът й не е бил постлан с рози, смятах, че заслужава по-щастлива съдба.
32.
На следващия ден придружих Маркъс Логан до дома на Розалинда. Както във вечерта на приема в чест на Серано, той пак ме взе от къщи и отново вървяхме заедно по улиците. Нещо обаче се бе променило между нас. Стремителното напускане на приема във Висшия комисариат, спонтанното ни бягство през градините и спокойната разходка сред сенките на града призори бяха успели да разклатят в известен смисъл предубежденията ми към него. Може би заслужаваше да му се вярва, а може би не; навярно никога нямаше да узная това. В някакъв смисъл вече ми беше все едно. Знаех, че прави всичко възможно за евакуирането на майка ми; знаех също, че е внимателен и сърдечен към мен, че се чувства добре в Тетуан. А това беше повече от достатъчно — нямах нужда да знам повече за него, нито да навлизам в друга посока, защото денят на заминаване го му скоро щеше да настъпи.
Заварихме я все още в леглото, но с по-бодър вид. Беше наредила подредят стаята, беше се изкъпала, капаците на прозорците вече бяха отворени и откъм градината струеше светлина. На третия ден се премести от леглото на дивана, на четвъртия, смени копринената нощница с рокля на цветя, отиде на фризьор и отново пое юздите на живота си.
Макар че здравето й все още не бе укрепнало, реши да се възползва докрай от времето, което оставаше до пристигането на мъжа й, сякаш тези седмици бяха последните в живота й. Отново пое полята на безукорна домакиня, създаваща идеалната атмосфера, в която Бейгбедер би могъл да се посвети на връзките с обществото, в една спокойна и дискретна обстановка, вярвайки сляпо в безпогрешния избор на любимата си. Така и не разбрах обаче как помощниците му приемат факта, че тези срещи се осъществяват в къщата на младата му английска любовница и че висшият комисар от прогерманския лагер се чувства на тях като у дома си. Розалинда обаче твърдо държеше на намерението си да сближи Бейгбедер с британците и много от тези недотам протоколни приеми бяха посветени на тази цел.
През този месец тя — вярна на традицията си, която смяташе да поддържа и в бъдеще — организира няколко срещи със своите прицели и сънародници от Танжер, членове на дипломатическия корпус, чужди на италиано-германската орбита военни аташета и представители на известни и богати мултинационални институции. Организира също така празненство за гибралтарските власти и за офицерите на един британски военен кораб, акостирал на Скалата, както тя наричаше Гибралтар. И сред всички тези гости Хуан Луис Бейгбедер и Розалинда сновяха с коктейл в едната ръка и цигара в другата, непринудени, спокойни, гостоприемни и любезни. Сякаш нищо не се случваше, сякаш в Испания хората не се избиваха помежду си и Европа не се готвеше да преживее най-ужасния си кошмар.
Имах възможността да бъда няколко пъти близо до Бейгбедер и отново станах свидетелка на екстравагантността му. Често се обличаше с арабски дрехи, понякога носеше чехли, понякога джелаба. Беше симпатичен, непринуден и леко ексцентричен, обожаваше Розалинда и повтаряше това пред всички без сянка от стеснение. С Маркъс Логан се виждахме редовно и между нас възникна взаимна симпатия и сърдечна близост, която аз се опитвах да възпра. Ако него бях сторила, вероятно това начеващо приятелство скоро щеше да се превърне в нещо много по-лично и дълбоко. Но аз се борих това да не се случи и твърдо отстоявах намерението си връзката ни да не прекрачи тачи граница. Раните, които Рамиро ми бе нанесъл още не бяха зараснали напълно; знаех, че Маркъс скоро ще си замине, и не исках отново да страдам. Така или иначе, двамата се превърнахме в неизменни гости на приемите в къщата на булевард „Лас Палмерас“, понякога към нас се присъединяваше и Феликс, въодушевен и щастлив да бъде част от този толкова възхитителен и за него чужд свят. Веднъж всички заминахме за Танжер; Бейгбедер ни покани там на откриването на всекидневника „Еспаня“, създаден по негова инициатива, за да имат съмишлениците му трибуна за идеите си. Понякога четиримата Маркъс, Феликс, Розалинда и аз — излизахме с доджа на приятелката ми единствено за удоволствие. Пазарувахме ирландско говеждо, бекон и джин в „Саконс и Спийд“, танцувахме във „Вила Харис“, гледахме американски филми в „Капитол“ и поръчвахме най-удивителните шапки в ателието на шапкарката Марикита.