— Лъжец — прошепнах.
— Толкова си красива.
Пръстите му се плъзнаха по лицето ми към челото, заровиха се в косата ми и се насочиха към тила. Лицата ни се доближиха бавно, сякаш се бояха да направят най-после това, което от толкова време витаеше във въздуха.
Неочакваното изщракване на бравата ни накара да се отдръпнем един от друг. Жамила влезе запъхтяна със съобщение, което ми предаде на смешния си испански:
— Госпожа Фокс казва госпожица Сира иде веднага на „Лас Палмерас“.
Машината беше набрала скорост, краят настъпваше. Маркъс взе шапката си, а аз не успях да се въздържа и го прегърнах още веднъж. Мълчахме, нямаше какво повече да си кажем. Секунди по-късно от осезаемото му присъствие останаха само следа от лека целувка по косата, споменът за един отдалечаващ се силует и болезненият шум от затворената врата.
Трета част
33.
След заминаването на Маркъс и пристигането на майка ми животът ми се преобърна изцяло. Тя дойде в един облачен следобед, слаба като скелет, с празни ръце и наранена душа, без какъвто и да е друг багаж, освен старата си чанта, роклята, която бе облякла, и един фалшив паспорт, захванат с безопасна игла за презрамката на сушена. Тялото й сякаш бе остаряло с двайсет години: очите й бяха хлътнали от слабост, ключиците й бяха изхвръкнали и вместо няколкото бели косъма, които си спомнях, в косите й имаше цели кичури. Влезе в дома ми като дете, изтръгнато посред нощ от леглото — изгубена, объркана, отнесена. Сякаш все още не проумяваше, че дъщеря й живее тук и че отсега нататък това ще бъде и неин дом.
Бях си представяла тази повторна и толкова жадувана среща като момент на неудържима радост. Не беше така. Ако трябва да избера една-единствена дума, за да опиша сцената, най-подходящата дума е „тъга“. Почти нищо не каза, не прояви и най-малък интерес към каквото и да е. Само ме прегърна силно и продължи да ме държи заръка, сякаш се боеше да не избягам някъде. Нито усмивка, нито сълза, промълви няколко думи — и това беше всичко. Едва опита от храната, която бяхме приготвили с Канделария и Жамила: пиле, омлет, салата от домати, аншоа, арабски хляб; всичко, което предположихме, че в Мадрид отдавна не са вкусвали. Не каза дума за ателието, нито за стаята, която й бях приготвила, с голямо дъбово легло и ушита от мен покривка от кретон. Не ме попита какво е станало с Рамиро, не прояви любопитство за причината, която ме бе подтикнала да се установя в Тетуан. И естествено, не пророни нито дума за опасното пътуване до Африка, не спомена нито веднъж за ужаса, който бе оставила след себе си.
Приспособи се бавно; никога не бях предполагала, че ще видя майка си в такова състояние. Решителната Долорес, която винаги бе имала последната дума с точните слова в подходящия момент, бе отстъпила мястото си на предпазлива и свита жена, която не можех да позная. Посветих й се изцяло, практически престанах да работя скоро не се предвиждаха важни светски събития и клиентките ми можеха да почакат. Ден след ден й носех закуската в леглото: кифли, мекици, препечен хляб с масло и захар, всичко, от което можеше да възвърне малко от теглото си. Помогнах и да се изкъпе и подстригах косата й, уших й нови дрехи. Едва я изведа от къщи, но постепенно сутрешната разходка се превърна в задължителен ритуал. Вървяхме, хванати под ръка, по улица „Генералисимус“, стигахме до площада пред черквата; понякога, ако имах време, присъствах с нея на службата. Показах й различни места и кътчета, накарах я да ми помогне в избора на платове, да слуша песни по радиото и да решава какво ще ядем. И много бавно, стъпка по стъпка, тя възвърна истинската си същност.
Никога не я попитах какви мисли я бяха занимавали през този преходен период, който сякаш продължи цяла вечност: надявах се да ми разкаже някой ден, но тя не го направи и аз не настоях. А и не изпитвах любопитство — предположих, че това е средство да се справи с неувереността, която облекчението поражда, когато е примесено с мъка и болка. Затова просто я оставих да се приспособи, като стоях неизменно до нея, готова да й помогна, ако се нуждае от подкрепа, с кърпичка в ръка за сълзите, които тя никога не проля.
Разбрах, че се подобрява, когато започна да взема някои по-маловажни решения: „днес мисля да присъствам на службата в десет; какво ще кажеш да отида с Жамила на пазара и да купя подправки, за да сготвя ориз“. Постепенно престана да се сепва всеки път, когато чуеше шума от някой паднал предмет, звука от мотора на прелитащ над града самолет; посещенията на църковната служба и пазара скоро се превърнаха в рутина, а по-късно към тях се добавиха още някои неща. Най-важно от всичко бе, че отново започна да шие. Въпреки старанията ми, дълго време тя не проявяваше и най-малък интерес към шиенето, сякаш то не бе основата на съществуването й повече от трийсет години. Показвах й чуждестранните списания, които вече купувах сама от Танжер, разказвах й за клиентките си и за техните капризи, опитвах се да я развеселя, като и припомнях някои истории за тоалети, които някога бяхме шили заедно. Нищо. Не постигнах нищо, сякаш й говорех на неразбираем език. Докато една сутрин тя надникна в ателието и попита: „Да ти помогна ли?“. Тогава разбрах, че майка ми отново се е върнала към живота.