На четвъртия месец от пристигането й задишахме спокойно. След като тя се включи, дните вече не бяха толкова натоварени. Работата вървеше с добро темпо, можехме да плащаме всеки месец на Канделария и да отделяме за себе си достатъчно, за да живеем охолно, вече не се налагаше да се трудя без почивка. Отново се разбирахме чудесно, макар вече да не бяхме същите и всяка от нас знаеше, че пред нея стои една различна жена. Силната Долорес бе станала уязвима, малката Сира вече беше самостоятелна жена. Но ние се приехме, одобрихме се и след като ролите бяха ясно определени, между нас никога повече не възникна напрежение.
Изпълненият с активност живот през първия етап от пребиваването ми в Тетуан вече ми се струваше нещо далечно, сякаш принадлежеше на епоха, отминала преди векове. Назад останаха неустановеността и приключенията, връщанията призори и животът без ограничения; всичко остана назад и настъпи покой, вяло и безжизнено ежедневие. Спомените от миналото обаче все още живееха с мен. Вече не чувствах с такава острота отсъствието на Маркъс, но споменът за него остана в мен като невидим спътник, чиито очертания само аз можех да съзра. Колко пъти съжалих, че не бях задълбочила връзката си с него, колко пъти се проклех за въздържаността си, колко пъти си спомнях с тъга за него. Въпреки това, в дъното на душата си се радвах, че не се бях подала на чувствата си: ако го бях сторила, неговото отсъствие вероятно щеше да бъде много по-болезнено.
Продължих да се виждам с Феликс, но пристигането на майка ми сложи край на нощните посещения и сноването от врата до врата, на чудноватите уроци по обща култура и щедрото му сърдечно приятелство.
Отношенията ми с Розалинда също се промениха. Мъжът й удължи престоя си много повече от предвиденото, като поглъщаше времето и здравето й като пиявица. За щастие — след почти седем месеца — Питър Фокс изясни намеренията си и реши да се върне в Индия. Никой не успя да проумее как в замъгленото му от алкохолните пари съзнание проблесна лъч здравомислие, но истината е, че той самият взе това решение една сутрин, когато жена му вече беше на ръба на срива. Заминаването му не доведе до някакъв прелом, и донесе на всички безкрайно облекчение. Естествено, той така и не стигна до убеждението, че най-разумно би било да се съгласи най-после на развод и да приключи с този брак, който беше истински фарс. Напротив, предполагаше се, че ще ликвидира бизнеса си в Калкута и ще се върне окончателно при жена си и сина си, за да се възползва заедно с тях от ранното си пенсиониране в испански протекторат. И за да не свикват преждевременно с охолния живот, реши, че след толкова години без промени, и сега няма да им повиши издръжката с нито една лира.
— В случай на нужда, нека ти помогне твоят скъп приятел Бейгбедер — каза той на сбогуване.
За радост на всички той никога повече не се върна в Мароко. Но Розалинда бе толкова изтощена от това противно съжителство, че й беше нужна половин година да се съвземе. След заминаването на Питър тя остана на легло в продължение на месеци, като излезе само три-четири пъти от дома си. Висшият комисар практически премести работното си място в спалнята й, където двамата прекарваха дълго време — тя четеше сред възглавниците, а той работеше с книжата си на една малка маса до прозореца.
Лекарското предписание да пази леглото, докато се възстанови, не я лиши напълно от светския живот, но в голяма степен го ограничи. Веднага щом се появиха първите симптоми на подобрение, тя отново започна да приема приятелите си, като организираше малки празненства, без да става от леглото. Присъствах на почти всички: приятелството ми с Розалинда оставаше непокътнато. Нищо обаче не беше същото.