34.
На 1 април 1939 г. бе публикуван последният военен бюлетин; от този ден вече нямаше лагери, нито униформи, които да разделят страната. Или поне така ни казаха. Двете с майка ми посрещнахме новината с объркани чувства — не знаехме какво ще ни донесе този мир.
— Какво ще стане в Мадрид, майко? Какво ще правим ние с теб?
Говорехме почти шепнешком, с тревога, като наблюдавахме от балкона шумната тълпа, наизлязла по улиците. До нас долитаха виковете, взривът от въодушевление и облекчение.
— И аз бих искала да знам — беше мрачният й отговор.
Новините долитаха една след друга. Говореше се, че ще възстановят преминаването на пътнически кораби през Гибралтарския проток, че влаковете скоро ще стигат отново до Мадрид. Пътят към миналото ни се разчистваше, вече нямаше никаква причина, която да ни задържа в Африка.
— Ти искаш ли да се върнеш? — попита ме тя най-после.
— Не знам.
Наистина не знаех. От Мадрид пазех сандък пълен с носталгия; образи от детството и младостта, вкусове, миризми, имена на улици и спомени за хора. Дълбоко в душата си обаче не знаех дали това е достатъчно, за да ускоря едно завръщане, което предполагаше унищожаването на всичко, което с толкова усилия бях изградила в Тетуан, белия град, където бяха майка ми, новите ми приятели и ателието, което ни изхранваше.
— Може би засега е по-добре да останем — казах аз.
Не ми отговори, само кимна, влезе в стаята и се зърна към работата си, за да не мисли за последиците от това решение.
Раждаше се една нова държава, една нова „Испания на реда“. За едни това означаваше мир и победа; пред краката на други зейна тъмна бездна. Повечето чужди държави приеха победата на националистите и признаха режима. Временните щабквартири бяха разтурени и институциите на властта се готвеха да се сбогуват с Бургос и да се завърнат в столицата. Започна изграждането на нова администрация. Поде се възстановяването на страната от опустошенията, ускориха се процесите на прочистване от нежелани лица и тези, които бяха помогнали за победата, се наредиха на опашка, за да получат своя пай. Военновременното правителство се задържа още няколко месеца, през които издаваше последните си укази, мерки и правила — неговата реорганизация щеше да почака до края лятото. За нея научих през юли, веднага щом новината стигна до Мароко. И преди слухът да проникне през стените на Висшия комисариат и да се разнесе из улиците на Тетуан, много преди името и снимката да се появят във вестниците и цяла Испания да се пита кой е този мургав мъж с черни мустаци и очила с кръгли стъкла, много преди това аз вече знаех кой ще стои от дясната страна на каудильо на заседанията на първия Министерски съвет в мирно време — дон Хуан Луис Бейгбедер-и-Атиенса в качеството му на нов министър на външните работи, единственият военен в кабинета с ранг, по-нисък от този на генерал.
Розалинда прие неочакваната новина с противоречиви чувства. Задоволство заради това, което постът означаваше за него; тъга, защото това предполагаше окончателно напускане на Мароко. Объркани чувства в изпълнени с трескава дейност дни, в които висшият комисар сновеше между полуострова и протектората, като откриваше дейности там и закриваше дейности тук, приключващ окончателно с временния статут, наложен от трите години война и започваше да изгражда скелето на новите външни отношения на родината.
На десети август новината бе официално оповестена, а на единайсети в печата бе публикуван съставът на кабинета, предназначен да изпълни историческата си мисия под триумфалния знак на генерал Франко. Все още пазя две пожълтели и готови да се разпаднат между пръстите страници от вестник „АВС“ от онези дни със снимките и биографиите на министрите. В средата на едната от страниците — като щедро огряващо слънце — се вижда един тумбест Франко в портрет с овална форма. Вляво и вдясно от него, в по-представителните горни ъгли, са разположени снимките на Бейгбедер и Серано Сунер, оглавяващи най-важните министерства — външното и вътрешното. На втората страница се изреждат всички подробности от биографията им и се възхваляват качествата на току-що назначените с високопарната риторика от онова време. Бяха описали Бейгбедер като виден африканист и задълбочен познавач на исляма; изтъкваха солидното му образование, перфектното владеене на арабски език, многогодишното пребиваване в мюсюлмански страни и великолепната му работа като военен аташе в Берлин. „Войната разкри пред обществеността името на полковник Бейгбедер, който организира структурите в протектората — пишеше «АВС». — От името на Франко и винаги в съгласие с каудильо, той издейства безценното съдействие на Мароко, което изигра такава важна роля.“ И вместо награда, получаваше най-доброто министерство. Що се отнася до Серано Сунер, вестникът превъзнасяше предпазливостта и енергичността му, огромната му работоспособност и доказания му авторитет. Като отплата за своите заслуги той щеше да поеме Министерството на вътрешните работи — щеше да ръководи всички вътрешни дела на родината в нейната нова ера.