Гарантът за изненадващото участие на непознатия Бейгбедер в управлението бил самият Серано, както стана ясно по-късно. По време на посещението си в Мароко той бил впечатлен от отношението на Бейгбедер към мюсюлманското население: сърдечната близост, владеенето на езика, въодушевеното преклонение пред местната култура, ефикасните кампании за набиране на войници и дори — парадоксално — симпатиите му към стремежите за независимост на мароканците. Работлив и ентусиаст е този Бейгбедер, полиглот, умее да общува с чужденци и е верен на каузата, навярно си е казал той; със сигурност няма да ни създава неприятности. Когато узнах новината, през ума ми проблесна споменът за приема и края на разговора, който чух, скрита зад дивана. Никога не попитах Маркъс дали е предал на комисаря това, което бях чула; в името на благополучието на Розалинда и на мъжа, когото тя толкова обичаше, аз се надявах, че доверието на Серано в него е укрепнало с времето.
В деня, след като името му бе обявено във вестниците и по радиото, Бейгбедер се премести в Бургос и това сложи край на официалната му връзка с Мароко. Целият Тетуан излезе, за да се сбогува с него: мюсюлмани, християни и евреи, всички без изключение. От името на мароканските политически партии Сиди Абделхалак Торес произнесе прочувствена реч и връчи на новия министър пергамент в сребърна рамка, с който го удостояваха с титлата любим брат на мюсюлманите. Той, видимо развълнуван, отговори със сърдечни и благодарствени думи. Розалинда проля няколко сълзи, но те почти веднага секнаха, щом двумоторният самолет излетя от летище Сания Рамел, прелетя ниско над Тетуан за сбогом и се изгуби в далечината. Тъгуваше за своя Хуан Луис, но трябваше да действа, ако искаше да замине час по-скоро при него.
През следващите дни Бейгбедер пое министерския пост от подалия оставка граф Хордана, присъедини се към новото правителство и бе погълнат от протоколни посещения. По това време Розалинда замина за Мадрид, за да потърси къща, в която да разположи базовия лагер за новия живот, който я очакваше. Така премина краят на месец август от годината на победата: Бейгбедер приемаше поздравленията на посланици, архиепископи, военни аташета, съдии и генерали, а тя уговаряше новия наем, опразваше красивата къща в Тетуан и организираше транспорта на огромната си покъщнина, на петима марокански прислужници, на дузина кокошки носачки и на многобройни чували с ориз, захар, чай и кафе, с които бе успяла да се запаси в Танжер.
Къщата, на която се бе спряла, се намираше на улица „Касало Дел Алисал“, между парка Ретиро и музея „Прадо“, на една крачка от черквата „Лос Херонимос“. Беше голяма сграда, несъмнено подходяща за любовницата на най-неочаквания от новите министри; имот, достъпен за всеки, който беше готов да плати малко под хиляда песети на месец. За Розалинда сумата може би беше смешна, но в изгладнелия след войната Мадрид имаше хора, които за тези пари щяха да й отрежат пръстите на ръката.
Бяха решили да устроят съжителството си така, както и в Тетуан. Всеки щеше да има собствено жилище — той в един схлупен малък дворец до министерството, а тя в новата си къща, — но смятаха да прекарват колкото е възможно повече време заедно. Преди да замине, Розалинда организира последното си празненство в почти празната вече къща, в която гласовете кънтяха. Сред гостите имаше неколцина испанци, малко повече европейци и доста араби, дошли да се сбогуват с тази крехка наглед жена, която беше нахлула живота на всички със силата на ураган. Въпреки несигурността, която я очакваше, и въпреки новините за събитията в Европа, които се опитваше да пропъди от съзнанието си, приятелката ми не искаше да се раздели с тъга с Мароко, където се бе чувствала толкова щастлива. Затова ни накара между наздравиците да обещаем, че ще я посетим в Мадрид веднага щом се устрои, и ни увери, че и тя, от своя страна, ще идва редовно в Тетуан.
Тази вечер си тръгнах последна, защото исках да се сбогувам насаме с жената, която бе означавала толкова много за мен по време на пребиваването ми в Африка.