Същият Серано, който беше останал с толкова приятно впечатление от висшия комисар по време на посещението си в Мароко сега, когато Испания и Германия се сближиха и експанзионистичните ламтежи на Хитлер се разпростираха с ужасяваща бързина из Европа, постепенно се превърна в най-свирепия му враг. Много скоро баджанакът започна да го атакува: веднага щом Великобритания обяви война на Германия, Серано разбра, че е допуснал голяма грешка, като е предложил на Франко да назначи Бейгбедер за министър на външните работи. Това министерство, смяташе той, поначало би трябвало да е негово, а не на този непознат, идващ от африканска земя, независимо от познанията му за другите култури и езиците, които владееше. Според него Бейгбедер не беше подходящ за този пост. Не беше достатъчно ангажиран с германската кауза, застъпваше се за неутралитет на Испания в европейската война и не възнамеряваше да се подчинява сляпо на натиска и изискванията на Министерството на вътрешните работи. И освен това имаше любовница англичанка, онази млада и привлекателна блондинка, с която той лично се бе запознал в Тетуан. С две думи не му вършеше работа. Затова само месец след сформирането на новия Министерски съвет най-привилегированият му представител с най-грандиозно его започна да разпростира пипалата си в чужда територия като кръвожаден октопод. Серано присвояваше компетенции, свойствени на Министерството на външните работи, без дори да се консултира с титуляря и без да пропуска и най-малката възможност да го обвини, че романтичните му забежки биха могли да навредят на отношенията на Испания с приятелските страни.
При тези толкова противоречиви мнения никой сякаш не беше напълно наясно с положението, в което се намираше бившият висш комисар. Подведени от машинациите на Серано, испанците и германците го смятаха за пробритански настроен заради хладкото му отношение към нацистите и обстоятелството, че обект на чувствата му е една лекомислена и хитра англичанка. Според британците, които го презираха, той беше прогермански настроен, защото беше член на правителство, което подкрепяше въодушевено Третия райх.
Розалинда, идеалистка както винаги, го смяташе за потенциален двигател на политическата промяна магьосник, способен да промени курса на правителството, ако си го постави за цел. Той, от своя страна, проявяваше възхитително чувство за хумор въпреки сложното положение, в което се намираше, сравняваше се с обикновен търговец и се опитваше да представи нещата от този ъгъл:
— Каква власт мислиш, че имам в това правителство, за да постигна някакво сближаване с твоята страна? Малка, скъпа, много малка. Аз съм член на кабинет, в който почти всички подкрепят Германия, както и евентуална намеса на Испания в европейската война на нейна страна. Дължим й пари и услуги; външната ни политика беше предначертана още преди края на войната, още преди да ме назначат на този пост. Мислиш ли, че имам някаква възможност да насоча действията ни в друга посока? Не, скъпа моя Розалинда, нямам никаква възможност. Работата ми като министър в Нова Испания не е работа на стратег или дипломатически представител. Аз съм само един бакалин на отвъдморски стоки или търговец в сука за хляб. Работата ми е да намирам заеми, да се пазаря при сключването на търговските споразумения, да предлагам на чуждите страни зехтин, портокали и грозде в замяна на жито и петрол. Но за да го постигна, съм принуден да водя ежедневни битки в самия кабинет, да се боря с фалангистите, за да ме оставят да действам встрани от автаркичните им бълнувания. Може би ще успея да се справя, може би хората няма да умират от глад и студ тази зима, но нищо, абсолютно нищо не мога да сторя, за да променя отношението на правителството към войната.
Така преминаха тези месеци за Бейгбедер — затрупан от отговорности, борещ се със сили отвътре и отвън, встрани от машинациите на реалната власт, чужд сред свои. За да не потъне в най-дълбоко униние, през тези мрачни дни той търсеше убежище в носталгията по Мароко, което бе напуснал. Копнежът му по този друг свят бе тъй силен, че на бюрото си в министерството държеше разтворен екземпляр на Корана, чиито стихове на арабски понякога рецитираше на висок глас за удивление на околните. Толкова бленуваше за тази земя, че официалната му резиденция в двореца „Виана“ беше пълна с марокански дрехи и веднага щом се прибереше привечер, той събличаше скучния сив костюм и обличаше кадифен кафтан, хранеше се направо от купите с три пръста по арабски обичай и непрекъснато повтаряше, че мароканците и испанците са братя. Понякога, когато най-после оставаше сам, след като бе обсъждал стотици въпроси през деня, сред звуците на препълнените трамваи, които минаваха по мръсните улици, сякаш дочуваше далечни зурли, флейти и дайрета. А в тягостните сиви утрини му се струваше, че вместо зловонните изпарения на канализационните шахти, до него достига ухание на портокалов цвят, на жасмин и мента; представяше си, че върви сред варосаните стени на тетуанската медина, прохладната сянка на увивните растения, и чува ромона на водата във фонтаните и шума на вятъра в тръстиките.