Срещата с Франко се състоя в двореца „Ел Пардо“ в един слънчев летен ден. Въпреки това, Франко го прие със спуснати пердета и запалени лампи, седнал зад бюро, на което бяха поставени две внушителни снимки в рамки на Хитлер и Мусолини. Говореха на смени, с преводач, лишени от възможност за какъвто и да е пряк диалог. По време на тази мъчителна среща Хор бе шокиран от смайващата самоувереност на държавния глава, от самочувствието му на човек, избран от съдбата да спаси родината си и да създаде един нов свят.
С Франко не му провървя, но след срещата със Серано Сунер се почувства още по-зле. Властта на баджанака беше достигнала апогея си, практически той държеше цялата страна в ръцете си: Фалангата, печата, полицията, личен и неограничен достъп до каудильото, когото мнозина смятаха, че презира заради неособено високи интелектуален потенциал. Докато Франко се уединяваше в „Ел Пардо“ и почти не се показваше, Серано сякаш беше вездесъщ — дето двама, той трети. Сякаш с режима се беше родил един нов Рамон Серано Сунер — нетърпелив, арогантен, бърз като светкавица в думите и действията, с нетрепващи котешки очи и почти бяла коса, сресана назад като на киноартист. Винаги напрегнат, презрителен към всеки представител на така наречените „плуто демокрации“. Нито на тази първа среща, нито на останалите срещи, които Серано и Хор щяха да проведат с времето, двамата успяха да се доближат до нещо, дори смътно наподобяващо симпатия.
От тримата високопоставени лица посланикът успя да постигне разбирателство единствено с Бейгбедер. Още на първата среща в двореца „Санта Крус“ разговорът им протече непринудено. Министърът слушаше, действаше, опитваше се да внася подобрения и да отстранява недоразуменията. Заяви пред Хор, че е категоричен привърженик на ненамесата във войната, призна без заобикалки огромните нужди на гладуващото население и положи изтощителни усилия, за да стигне до договори и сключи споразумения, с които да ги облекчи. В началото той се стори на посланика доста живописна, дори ексцентрична личност, чиято чувствителност, култура, маниери и ирония нямаха нищо общо с бруталността на Мадрид с вдигната в нацистки поздрав ръка и полицейщината. Хор остана с впечатлението, че Бейгбедер очевидно се чувства дискомфортно сред агресивните германци и надутите фалангисти, на фона на деспотичното поведение на собственото му правителство и ежедневните проблеми на столицата. Може би тъкмо поради своята анормалност в този свят на безумци Бейгбедер се стори на Хор симпатичен; истински мехлем след ударите, които му бяха нанесли съпартийците на странния министър с африканска закалка. Разбира се имаха и разногласия — различни гледни точки и оспорвани дипломатически действия; оплаквания и десетки кризи, които двамата се опитаха да разрешат. Например, когато испанските войски влязоха в Танжер през юни и отнеха с един замах статута му на международна зона. Или когато едва не разрешиха дефилирането на германски войски по улиците на Сан Себастиан. Имаше и други напрегнати моменти в тези времена на хаос и прибързани действия, но въпреки всичко, отношенията между Бейгбедер и Хор ставаха все по-близки и непринудени. За посланика те бяха единственото убежище в тази размирна страна, в която неприятностите никнеха непрестанно като плевели.
Опознавайки страната, Хор постепенно осъзна колко далеч се разпростира властта на германците в живота на Испания. Пипалата им обхващаха почти всички области на обществения живот. Предприемачи, чиновници, търговски посредници, филмови продуценти; хора, занимаващи се с различни дейности и с отлични контакти в администрацията и властта, работеха като агенти на нацистите. Скоро научи за железния контрол, който упражняваха върху печата. Пресслужбата на посолството на Германия, с благословията на Серано Сунер, решаваше ежедневно каква информация за Третия райх да се публикува в Испания и как да бъде поднесена, като налагаше нацистка пропаганда в испанския печат, при това в арогантна и обидна форма — във вестник „Ариба“, органа на Фалангата, който бе монополизирал по-голямата част от вестникарската хартия, отпускана в тези трудни времена. Кампаниите срещу британците бяха настървени и постоянни, изпълнени с лъжи, обиди и перверзни манипулации. Фигурата на Чърчил беше обект на злостни карикатури, а Британската империя — на постоянни подигравки. Обикновен инцидент в някоя фабрика или пощенски влак в испанска провинция се приписваше на саботаж от страна на коварните англичани. Оплакванията на посланика от тези оскърбления неизменно потъваха някъде.