И докато сър Самюъл Хор се приспособяваше криво-ляво към новото си местоназначение, антагонизмът между двете министерства — на вътрешните и на външните работи, ставаше все по-явен. От всемогъщата си позиция Серано организира стратегическа кампания по свой маниер: пусна отровни слухове за Бейгбедер и с това подхрани идеята, че само в неговите ръце положението ще се оправи. И докато звездата на бившия висш комисар залязваше стремглаво, Франко и Серано двама души, абсолютно некомпетентни по отношение на международната политика, невидели света дори през пролука, чертаеха върху покривката по време на закуската нов световен ред с удивителната дързост, свойствена единствено на невежеството и високомерието.
Докато накрая Бейгбедер не издържа. Щяха да го изгонят и той го знаеше. Щяха да го изхвърлят и да го пратят на улицата: вече не им беше необходим за славния кръстоносен поход. Бяха го изтръгнали от неговото обетовано Мароко и го бяха поставили на висок пост, а после му бяха вързали ръцете и краката и бяха запушил устата му. Никога не бяха ценили мнението му: всъщност никога не го бяха искали. Никога не бе имал възможност да прояви инициатива и да заяви позицията си, трябваше им само за да попълни с името си един министерски пост и да действа като послушен и безличен чиновник. И макар че положението никак не му харесаше, той съблюдаваше йерархията и работеше неуморно за това, което искаха от него, като понасяше стоически системния тормоз, на който Серано го подлагаше в продължение на месеци. Първо бяха настъпванията и побутванията от типа „махни се, за да седна“. Тези побутвания скоро се превърнаха в унизителни шляпвания. Пошляпванията бяха последвани от удари в кръста, а след това му опряха нож във врата. И когато разбра, че главата му скоро ще падне, Бейгбедер избухна.
Чувстваше се уморен, беше му писнало да понася обидите и високомерието на баджанака, назадничавостта на Франко при вземане на решения; беше му писнало да плува срещу течението и да се чувства чужд на всичко, да управлява кораб, който следваше грешен курс още от момента, в който бе потеглил на път. Затова, както казваха неговите приятели мюсюлмани, реши да си накриви феса. Бе настъпил моментът, в който дискретното дотогава приятелство с Хор щеше да излезе наяве и да стане публично достояние, да премине прага на частните домове, на кабинетите и салоните, където дотогава се бяха срещали. И с това приятелство, вдигнато високо като знаме, той излезе на улицата — насред улицата, без никакво прикритие. На открито, под безмилостното лятно слънце. Започнаха да обядват заедно почти всеки ден на централните маси в най-посещаваните ресторанти. А после Бейгбедер хващаше постника за ръката, като го наричаше „братко Самюъл“, и подобно на двама араби, обикалящи тесните улички на Арабския квартал в Тетуан, те се разхождаха с демонстративна нехайност по тротоарите на Мадрид. Бейгбедер бе станал дързък, предизвикателен, безразсъден по донкихотски. Един ден, втори, трети, той разговаряше с интимна близост с пратеника на враговете, демонстрирайки арогантно презрението си към германците и германофилите. Двамата минаваха покрай Главния секретариат на улица „Алкала“; покрай редакцията на вестник „Ариба“ и пред посолството на Германия на „Кастеляна“, пред самия вход на „Палас“ и „Риц“, които бяха истински нацистки свърталища. За да могат всички да видят колко добре се разбират министърът на Франко и посланикът на враговете. А в това време Серано, на ръба на нервна криза и с обострена язва, обикаляше с широки крачки кабинета си, скубеше коси и се питаше докъде ще стигне побърканият Бейгбедер с това безразсъдно поведение.
Въпреки че усилията на Розалинда бяха успели да събудят у министъра известна симпатия към Великобритания, той не беше толкова неблагоразумен, че да се хвърли от чист романтизъм в обятията на една чужда страна, както потъваше всяка нощ в обятията на любимата си. Наистина благодарение на нея бе започнал да изпитва известна симпатия към тази нация. Имаше и други причини, поради които се сближи с Хор и изгори всички мостове зад себе си. Може би защото беше утопист и смяташе, че в Нова Испания нещата не вървят така, както си бе представял. Може би защото само така можеше да изрази открито несъгласието си Испания да се намеси във войната на страната на Оста. Може би го правеше, за да изрази презрението си към човека, който го беше унижил до крайност, с когото се предполагаше, че би трябвало да работят рамо до рамо за възстановяването на страната, в чието опустошение бяха участвали толкова усърдно. И може би се сближи с Хор най-вече защото се чувстваше самотен, безкрайно самотен в една мрачна и враждебна среда.