Научих всичко това от Розалинда. През тези дълги месеци тя ми изпращаше подробни писма в Тетуан, истинска манна небесна за мен. Въпреки оживения светски живот, болестта я принуждаваше да прекарва дълги часове в леглото, през които тя пишеше писма, четеше тези, които й изпращахме ние, нейните приятели. И така установихме една традиция, която ни свързваше с невидими нишки през времето и разстоянието. В последните си новини от края на август 1940-а тя съобщаваше, че според вестниците министърът на външните работи може би ще напусне правителството. Но преди това да стане факт, щяха да минат още шест-седем седмици. А през тези седмици се случиха неща, които за пореден път промениха посоката на живота ми.
36.
Едно от любимите ми занимания след пристигането на майка ми в Тетуан беше четенето. Тя обикновено си лягаше рано, Феликс вече не прекосяваше площадката и вечерите ми се изпълниха с много свободни часове. Тогава ми хрумна решение, което да прогони скуката. История с имена на жени, събрана между две корици: „Фортуната и Хасинта“. Оттогава посветих цялото си свободно времена книгите, които съседът ми притежаваше. След няколко месеца успях да прочета всичко, с което разполагаше, и продължих с рафтовете в библиотеката на протектората. Когато лятото на 1940-а отиваше към края си, вече бях прочела трите дузини романа в малката местна библиотека и се питах с какво щях да си запълвам времето отсега нататък. И тогава неочаквано получих едно ново четиво. Не въз вид на роман, а на синя телеграма. Неговото предназначение не бе да ми достави наслада със съдържанието си, а да ме накара да действам според указанията.
Лична покана. Частно празненство в Танжер. Приятели от Мадрид те очакват. Първи септември. В седем вечерта. „Дийнс Бар“.
Сърцето ми се преобърна и въпреки това не успях да сдържа смеха си. Знаех кой изпраща съобщението, нямаше нужда от подпис.
В съзнанието ми нахлуха десетки спомени, музика, смехове, коктейли, неочаквани предложения и думи на чужди езици, разход със свален гюрук на колата, желание за живот. Сравних онези дни от миналото със спокойното настояще, в което седмиците монотонно се изнизваха сред шевове и проби, сериали по радиото и разходки с майка ми привечер. Единствените вълнения, които преживях през това време, бяха свързани с прожекцията на един филм, на която ме заведе Феликс, и любовните преживелици на героите от романите, които поглъщах вечер след вечер, за да пропъдя скуката. Новината, че Розалинда ме чака в Танжер, ме изпълни с радост. Макар и за кратко, мечтите отново се възраждаха.
В уречения ден и час обаче не заварих никакво празненство в бара на „Ел Минзах“ — имаше само четири-пет отделни компании от непознати хора и двама самотни пияници на бара. Зад него не видях и Дийн. Може би беше твърде рано за пианиста, атмосферата беше унила, различна от нощите преди време. Седнах да чакам на една уединена маса и не поръчах нищо на сервитьора, който се приближи. Седем и десет, седем и петнайсет, седем и двайсет. А празненството не започваше. В седем и половина се приближих до бара и попитах за Дийн. Вече не работи тук, отговориха ми. Откри собствено заведение — „Дийнс Бар“. Къде? На улица „Америк дю Сюд“. Полетях. За две минути бях там, едва стотина метра разлетяха двете заведения. Дийн, слаб и мрачен както винаги, ме забеляза още щом застанах на входа. Барът му беше по-оживен от този в хотела — нямаше много клиенти, но разговорите бяха по-шумни и непринудени, чуваха се смехове. Собственикът не ме поздрави, само с черен като въглен поглед ми посочи една завеса в дъното. Отправих се към нея. Зелено тежко кадифе. Дръпнах го и влязох.
— Закъсня за празненството.
Нито мръсните стени, нито мъртвешката светлина на унилата крушка, нито дори касите с напитки и чувалите с кафе, струпани наоколо, помрачаваха блясъка на приятелката ми. Може би преди отварянето на бара този следобед тя, Дийн, или и двамата, бяха преобразили временно малкия склад в стаичка, предназначена за интимна среща. Толкова интимна, че имаше само два стола и едно буре между тях, покрито с бяла покривка. Върху него — две чаши, шейкър, кутия турски цигари и пепелник. В един от ъглите върху куп кашони бе поставен портативен грамофон: чувах гласа на Били Холидей, която пееше Summer time.