Не бях виждала Розалинда цяла година — откакто бе заминала за Мадрид. Беше все така слаба, с прозирна кожа и онази руса къдрица, която постоянно падаше върху окото й. Изражението й обаче не беше същото както в безгрижните дни от миналото; не беше и в най-трудните моменти на съжителството със съпруга й и последвалото възстановяване. Не успях да доловя ясно в какво се състои промяната, но всичко в нея беше някак различно. Изглеждаше по-възрастна, по-зряла. Може би малко уморена. От писмата и бях научила за трудностите, с които Бейгбедер и самата тя се бяха сблъскали в столицата. Не ми беше казала обаче, че смята да идва в Мароко.
Прегърнахме се, смяхме се като ученички, похвалихме тоалетите си и отново се разсмяхме. Толкова много ми бе липсвала. Наистина имах майка си. И Феликс. И Канделария. И ателието, и новата ми страст към книгите. Толкова ми беше липсвало обаче присъствието й: неочакваните й появи, начинът й да вижда нещата от различен ъгъл. Хрумванията й, малките й ексцентричности, оживеното й бъбрене. Поисках да знам всичко и й зададох порой от въпроси: как върви животът й в Мадрид, как е Джони, как е Бейгбедер, по какви причини се е върнала в Африка. Отговори ми с общи фрази, като избягваше да споменава за проблемите си. Накрая престанах да я тормозя с любопитството си. И тогава, докато пълнеше чашите, тя най-после заговори по същество:
— Дойдох да ти предложа работа.
Засмях се.
— Вече си имам работа.
— Ще ти предложа друга.
Отново се засмях и отпих. Розов джин, както винаги.
— И какво ще правя? — попитах, без да отлепям устни от чашата.
— Същото както тук, но в Мадрид.
Осъзнах, че говори сериозно, и смехът ми секна. Тогава и аз промених тона си.
— Чувствам се добре в Тетуан. Нещата вървят добре, все по-добре. На майка ми също й харесва да живее тук. Ателието ни се развива чудесно, всъщност смятаме, да наемем едно момиче, което да ни помага. Не сме мислили да се връщаме в Мадрид.
— Не говоря за майка ти, Сира, а само за теб. И няма да се наложи да затваряш ателието в Тетуан. Сигурно става дума за нещо временно. Или поне така се надявам. Когато всичко свърши, би могла да се върнеш.
— Когато свърши кое?
— Войната.
— Войната свърши преди една година.
— Вашата — да. Но сега има друга.
Стана, смени плочата и усили звука. Пак джаз, този път само инструментален. Не искаше разговорът ни да се чува отвъд завесата.
— Има друга ужасна война. Страната ми вече участва в нея. И твоята може да се намеси всеки момент. Хуан Луис направи всичко по силите си Испания да остане настрана, но ходът на събитията показва, че това ще бъде много трудно. Затова смятаме да помогнем, като използваме всички възможни средства да намалим натиска, който Германия оказва върху Испания. Ако успеем, страната ви ще остане настрана от конфликта и ние ще имаме повече шансове да я спечелим.
Все още не разбирах какво общо има работата ми с всичко това, но не я прекъснах.
— С Хуан Луис — продължи тя — се опитваме да убедим някои наши приятели да сътрудничат в рамките на възможностите си. Той не успя да повлияе върху правителството като министър, но отвън също могат да се направят някои неща.
— Какви неща по-точно? — попитах тихо. Нямах представа какво бе намислила. Изражението ми явно й се стори забавно, защото се засмя.
— Don’t panic, darling. Не се плаши. Няма да слагаме бомби в германското посолство или да саботираме големи военни операции. Имам предвид дискретни кампании на съпротива. Наблюдение. Внедряване. Получаване на сведения през малки пролуки here and here, тук и там. С Хуан Луис не сме сами в това. Не сме двама идеалисти, търсещи наивни приятели, които да замесят в някаква измислена машинация.
Отново напълни чашите и увеличи звука на грамофона. Запалихме по още една цигара. Седна и впери светлите си очи в моите. Имаше сивкави сенки, каквито никога преди не бях виждала.
— Помагаме за създаването на мрежа от нелегални сътрудници към британската Секретна разузнавателна служба. Неизвестни хора, които под прикритието на обичайната си работа научават разни неща и после ги предават на УСО.
— Какво е УСО? — прошепнах аз.