— Почти не говоря немски.
— Знаеш достатъчно, за да се чувстват комфортно с теб.
— Знам само числата, поздравите, цветовете, дните на седмицата и няколко отделни фрази — настоях аз.
— Не се тревожи, вече сме помислили за това. Имаме човек, който би могъл да ти помогне. Ти просто трябва да събираш сведения и после да ни ги предаваш.
— Как?
Тя сви рамене.
— Това трябва да каже Хилгарт, ако приемеш предложението. Не знам как се провеждат тези операции; предполагам, че ще измислят нещо специално за теб.
Отново завъртях отрицателно глава, но този път по-енергично.
— Няма да приема, Розалинда.
Запали цигара и всмукна дълбоко.
— Защо? — попита тя сред дима.
— Защото не искам — казах твърдо. Имах хиляди причини да не участвам в това безумие, но предпочитах да ги изразя с едно-единствено „не“. Не. Нямаше да го направя. Категорично не. Отпих още една глътка от бутилката, беше противна на вкус.
— Защо не, скъпа? Страх те е, нали? — говореше тя тихо и уверено. Музиката бе спряла, чуваше се само стърженето на иглата по плочата и гласове и смехове отвъд завесата. — Всички ни е страх, всички умираме от страх — прошепна тя. — Това обаче не е достатъчно оправдание. Трябва да се намесим, Сира. Трябва да помогнем. Ти, аз, всички, всеки според възможностите си. Трябва да дадем нашия малък принос, за да спрем това безумие.
— Освен това не мога да се върна в Мадрид. Имам неуредени дела. Знаеш какви.
Въпросът с обвиненията от времето, когато бях с Рамиро, все още не бе решен. След края на войната бях говорила за това с комисар Васкес на два пъти. Той беше опитал да разбере какво е положението в Мадрид, но не бе успял да научи нищо конкретно. Всичко още е много объркано, нека да мине време, да изчакаме нещата да се успокоят, казваше ми той. И аз чаках — и без това вече нямах намерение да се връщам. Розалинда знаеше какво е положението, аз сама и бях писала.
— Мислихме за това. Трябва да бъдеш защитена от тези рискове. Нашето посолство не може да поеме отговорност за теб, в случай че възникне проблем, а рискът е сериозен за една испанска гражданка. На Хуан Луис обаче му хрумна една идея.
Понечих да попитам каква, но не успях да изрека и дума. Не се наложи — тя веднага ми я съобщи:
— Може да ти издейства марокански паспорт.
— Фалшив паспорт — уточних аз.
— Не, скъпа, истински. Той все още има чудесни приятели в Мароко. Можеш да станеш мароканска гражданка за няколко часа. С друго име, разбира се.
Изправих се и усетих, че се олюлявам. В съзнанието ми, след обилните количества джин и уиски, се носеха хаотично всички тези нужди думи. Разузнаване, агенти, инструкции. Фалшиво име, марокански паспорт. Опрях се на стената и опитах да проясня ума си.
— Не, Розалинда. Престани, моля те. Не мога да приема.
— Не е нужно да вземаш решение веднага. Помисли си.
— Няма какво да мисля. Колко е часът?
Погледна часовника си. Аз се опитах да погледна своя, но цифрите се размазваха пред очите ми.
— Десет без петнайсет.
— Трябва да се върна в Тетуан.
— Бях предвидила една кола да те вземе в десет, но мисля, че не си в състояние да пътуваш. Остани да спиш в Танжер. Ще се погрижа да ти дадат стая в „Ел Минзах“ и да предупредят майка ти.
Легло, в което да заспя и да забравя за този зловещ разговор — предложението ми се стори толкова съблазнително. Голямо легло с бели чаршафи, в красива стая, в която да се събудя на следващия ден и да открия, че тази среща с Розалинда е била кошмар. Екстравагантен кошмар, изникнал от нищото. Внезапно съзнанието ми се проясни.
— Не могат да предупредят майка ми. Знаеш, че нямаме телефон.
— Ще накарам да се обадят на Феликс Аранда, той ще й каже. Ще се погрижа утре сутринта да те вземат и да те откарат в Тетуан.