— А ти къде си отседнала?
— При едни приятели англичани на улица „Оланд“. Не искам никой да узнае, че съм в Танжер. Докараха ме с колата направо от дома си, дори не съм стъпвала на улицата.
Замълча за няколко секунди, после отново заговори. Още по-тихо и по-напрегнато.
— Моментът е много лош за Хуан Луис и за мен, Сира. Следят ни непрекъснато.
— Кой? — попитах с дрезгав глас.
Поусмихна се тъжно.
— Всички. Полицията. Гестапо. Фалангата.
Уплашена, аз едва успях да прошепна задавено:
— Мен също ли ще ме следят?
— Не знам, скъпа, не знам.
Усмихваше се отново, този път широко. Но не успя да скрие тревогата, застинала в ъгълчетата на устните й.
37.
Някой почука на вратата и влезе, без да дочака отговор. През полузатворените си очи успях да различа в полумрака камериерка с униформа и поднос в ръце. Постави го на място извън полезрението то ми и дръпна пердетата. Внезапно помещението се изпълни със светлина и аз покрих главата си с възглавницата. Въпреки че, заглушаваше шумовете, дочувах слаби звуци, по които разпознавах движенията на новодошлата. Потракването на порцелановата чаша върху чинийката, бълбукането на горещото кафе, което наля от каната, стърженето на ножа, с който намаза маслото върху препечената филийка. Когато всичко беше готово, тя се доближи до леглото.
— Добро утро, госпожице. Закуската е готова. Трябва да ставате, една кола ще ви чака след час на входа.
Отговорих й с ръмжене. Исках да й кажа: чух, остави ме намира. Момичето не ми обърна внимание.
— Наредиха ми да не си тръгвам, докато не станете.
Говореше испански без акцент. След войната Танжер се бе напълнил с републиканци, вероятно беше дъщеря на някое от нови дошлите семейства. Отново изръмжах и се обърнах с гръб.
— Госпожице, моля ви, станете. Кафето и филийките ще изстинат.
— Кой те праща? — попитах, без да изваждам главата си от убежището. Гласът ми сякаш излизаше от някоя пещера, може би заради преградата от пух и плат, която ме отделяше от светлината, може би заради злощастната предна нощ. Веднага щом зададох въпроса, осъзнах колко е нелеп. Как можеше това момиче да знае кой я праща при мен? Аз обаче не хранех и най-малко съмнение.
— Така ми наредиха в кухнята, госпожице. Аз съм камериерката на този етаж.
— Тогава вече можеш да си ходиш.
— Не и докато не станете.
Упорита беше младата камериерка, изпълняваше съвестно нарежданията. Извадих най-после главата си изпод възглавницата, отметнах косата от лицето си. Когато дръпнах завивките, установих, че съм облечена с нощница в кайсиев цвят, която не беше моя. Момичето ме очакваше, приготвило халат в същия цвят. Решиха не питам откъде са — едва ли знаеше. Сметнах, че Розалинда бе съумяла по някакъв начин да ги изпрати в стаята. Нямаше чехли обаче, затова се отправих боса към малката кръгла маса, на която бе поставена закуската. При вида й стомахът ми се сви от глад.
— Да ви налея ли мляко, госпожице? — попита тя, докато сядах. Кимнах утвърдително, не можех да говоря — устата ми вече бе пълна с препечена филийка. Бях гладна като вълк. Тогава си спомних, че предната вечер не бях яла нищо.
— Ако позволите, ще ви приготвя ваната.
Отново кимнах утвърдително, докато дъвчех, и след секунди чух как водата шурти от крановете. Момичето се върна в стаята.
— Благодаря, вече можеш да си ходиш. Кажи, на когото трябва, че съм станала.
— Наредиха ми да отнеса дрехите ви да ги изгладят, докато закусвате.
Захапах филийката и отново кимнах. Тогава тя събра дрехите ми, нахвърляни безразборно върху едно малко кресло.
— Желаете ли още нещо, госпожице? — попита тя, преди да излезе.
С все още пълна уста аз доближих пръст до слепоочието си, все едно че се прострелвам. Тя ме погледна уплашено и едва тогава си дадох сметка, че е почти дете.
— Нещо против главоболие — поясних, след като най-после успях да преглътна.
Потвърди с енергичен жест, че ме е разбрала, и се измъкна, без да каже дума повече, с явното желание да избяга възможно най-бързо от стаята на тази луда, за каквато навярно ме бе сметнала.
Изгълтах препечените филийки, чаша портокалов сок, два кроасана и една козуначена кифла. После реших да си налея още една чаша кафе и когато вдигнах каничката с мляко, с опакото на ръката си докоснах плика, опрян на вазата с две бели рози. При допира усетих лека тръпка, но не го взех. На него не беше написано нищо, нито една буква, но знаех, че е за мен, и знаех кой го праща. Изпих кафето и влязох в изпълнената с пара баня. Затворих крановете и се опитах да видя образа си в огледалото. Беше толкова замъглено, че се наложи да го изтрия с една хавлиена кърпа. Жалка — това беше единствената дума, за която се сетих, щом съзрях отражението си. Съблякох се и се потопих във ваната.