Когато излязох, остатъците от закуската бяха разчистени, а вратата на балкона бе широко отворена. Палмите в градината, морето и наситено синьото небе над протока сякаш искаха да нахлуят в стаята, но аз почти не им обърнах внимание, бързах. В единия край на леглото намерих изгладените си дрехи: костюма, комбинезон и копринените чорапи. Всичко беше готово за обличане. А на нощното шкафче, върху малък сребърен поднос — кана с вода, чаша и една опаковка „Опталидон“. Изпих две хапчета наведнъж. После премислих и изпих още едно. Върнах се в банята и прибрах косата си в нисък кок. Гримирах се леко, носех със себе си само пудриерата и червило. После се облякох. „Всичко е готово“, промърморих на глас. Веднага се поправих. Почти всичко. Липсваше една малка подробност. Нещо, което ме очакваше на масата, където прели половин час бях закусила — кремавият плик без получател. Въздъхнах и като го хванах с два пръста, го прибрах в чантата, без дори да го погледна.
Излязох. Зад мен останаха една чужда нощница и отпечатъкът от тялото ми между чаршафите. Страхът обаче не пожела да остане, тръгна с мен.
— Сметката на мадмоазел вече е платена, една кола ви чака — каза ми дискретно управителят на рецепцията. Нито колата, нито шофьорът ми бяха познати, но не попитах чия е колата и за кого работи шофьорът. Само се настаних на задната седалка и без да промълвя дума, се оставих да ме откарат у дома.
Майка ми не попита как съм прекарала, нито къде съм нощувала. Предположих, че този, който й бе предал съобщението предната вечер, го е направил толкова убедително, че едва ли се е притеснила. Може би забеляза мрачния ми вид, но не прояви никакво любопитство. Само вдигна очи от дрехата, която сглобяваше, и каза: „Добро утро“. Нито прекалено сърдечно, нито ядосано. Неутрално.
— Свърши ни коприненият шнур — каза тя. — Госпожа Аракама иска да преместим пробата й от четвъртък в петък, а фрау Лангенхайм предпочита да сменим плохите на роклята от шантунг.
Докато тя продължаваше да шие и да ме информира за последните събития, поставих един стол срещу нея и седнах толкова близо, че колената ми почти докосваха нейните. Тогава започна да ми разказва за доставката на едни сатенени платове, които бяхме поръчали миналата седмица. Не я оставих да довърши.
— Искат да се върна в Мадрид и да работя за англичаните; да им давам информация за германците. Искат да шпионирам жените им, майко.
Дясната й ръка застина, държейки иглата с вдянат конец, с която тропосваше. Прекъсна изречението по средата и остана с отворена уста. Вдигна очи над малките очила, които в последно време използваше, докато шие, и ме погледна с недоумение.
Не заговорих веднага. Преди това вдишах и издишах два пъти дълбоко, сякаш не ми достигаше въздух.
— Казват, че в Испания е пълно с нацисти — продължих. — Англичаните търсят хора, които да ги осведомяват за това, което правят германците: с кого се срещат, къде, кога, как. Решили са да ми оборудват ателие и да шия за съпругите им, за да им съобщавам след това каквото видя и чуя.
— А ти какво им отговори?
Шепнеше като мен.
— Казах „не“. Казах, че не мога и не искам, че се чувствам добре тук, с теб. Че не възнамерявам да се връщам в Мадрид. Но те ме молят да си помисля.
Тишината изпълни стаята, затисна платовете и манекените, покри масите с кройките и дъските за гладене.
— А това ще помогне ли на Испания да не влезе отново във война? — попита най-после тя.
Свих рамене.
— По принцип всичко може да помогне, или поне така смятат — казах аз, не съвсем убедена. — Опитват се да създадат тайна мрежа от информатори. Англичаните искат Испания да остане встрани от случващото се в Европа, да не се съюзява с германците и да не се намесва. Казват, че това е най-доброто за всички.
Майка ми наведе глава и се вгледа в плата, който шиеше. В продължение на няколко секунди не каза нищо — стоеше замислена, размишляваше, поглаждайки плата с палеца си. Накрая вдигна очи и бавно свали очилата.