Имах нужда да се сбогувам с приятелите си и негласно да ги помоля да ми пожелаят успех. За тази цел организирахме обяд в последната неделя преди заминаването ми. Канделария пристигна, облечена като важна дама по нейния си начин — с кока „Напред, Испания“, втвърден от лак, с колие от фалшиви перли и нов тоалет, който й бяхме ушили няколко седмици по-рано. Феликс прекоси стълбищната площадка с майка си, нямаше начин да се отърве от нея. Жамила също беше с нас щеше да ми е мъчно за нея като за по-малка сестра. Вдигнахме наздравица с вино и газирана вода и се сбогувахме със звучни целувки и искрени пожелания за добър път. Едва когато затворих вратата след тях, осъзнах колко много ще ми липсват.
Използвах същата стратегия и с комисар Васкес, но веднага разбрах, че лъжата при него не върви. А и как можех да го измамя, като беше в течение на всичките ми неуредени проблеми и знаеше колко се боях да се изправя пред тях. Единствено той се досети, че зад безобидното ми преместване се крие нещо по-сложно: нещо, за което не можех да говоря — нито пред него, нито пред когото и да било. Може би затова предпочете да не рови. Всъщност не каза почти нищо. Само, както винаги, ме погледна с пронизващите си очи и ме посъветва да внимавам. Изпрати ме до изхода, за да ме предпази от похотливите погледи на подчинените си. На вратата на полицейското управление се сбогувахме. Докога? Никой от двамата не знаете. Може би доскоро. А може би завинаги.
Освен платове и шивашки принадлежности, купих списания марокански занаятчийски изделия с надеждата да придам на мадридското си ателие екзотичен вид, съответстващ на новото ми име и на предполагаемото ми минало на известна модистка в Танжер. Медни подноси, лампи от многоцветно стъкло, сребърни чайници, няколко керамични съда и три големи берберски килима. Късче от Африка в центъра на омаломощена Испания.
Когато влязох за пръв път в обширния апартамент на „Нунес де Балбоа“, всичко беше готово и ме очакваше. Стените, боядисани в сатенено бяло, току-що полираният паркет. Разпределението и подредбата бяха като в дома ми на „Сиди Мандри“, но в друг мащаб. Първата зона се състоеше от три свързани един с друг салона, всеки от които бе по-голям от стария. Таваните бяха много по-високи, балконите — по-внушителни. Отворих прозореца и погледнах през него, но не открих нито планината Дерса, нито масивния силует на Бени Хосмар, нито аромата на портокалов цвят и жасмин, нито варосаните съседски къщи, нито гласа на мюезина, призоваващ за молитва от джамията. Затворих бързо, за да пресека пътя на меланхолията. Продължих огледа на апартамента. В последното от трите основни помещения бяха натрупани топовете плат, докарани от Танжер: прекрасна копринена тафта, рязана дантела, муселин, шифон във всички възможни тоналности: от пясъчножълто до огненочервено, розово и тъмночервено, и всички оттенъци на синьото — от небето на лятно утро до мрачното море в бурна нощ. Стаите за проба бяха две и изглеждаха двойно по-широки заради внушителните тройни огледала с рамки, украсени със златен вари. Както в Тетуан, ателието заемаше централната част, само че беше много по-просторно. Голямата маса за разкрояване, дъски за гладене, голи манекени, конци и инструменти — обичайното. В дъното беше моето пространство — огромно, десет пъти по-голямо от потребностите ми. Веднага усетих ролята на Розалинда в това обзавеждане. Само тя знаеше как работя, как подреждам и организирам дома си, нещата си, живота си.
В тишината на новото ми жилище в съзнанието ми отново възникна въпросът, който ме измъчваше от две седмици. Защо, защо? Защо бях приела да се впусна в тази рискована авантюра? Все още нямах отговор. Или поне точно определен отговор. Може би се съгласих от лоялност към Розалинда. Може би защото вярвах, че изпълнявам дълга си към майка си и към родината. А може би го направих единствено заради себе си. Фактът беше, че казах „да, добре“ с пълно съзнание, като се зарекох да пристъпя към задачата решително и без колебание, без опасения, без съмнения. И ето че бях тук, въплътила се в несъществуващата Арис Агорик; обикалях новото си жилище, почуквах с токчетата надолу по стълбите, облечена с безукорен вкус, готова да се превърна в най-фалшивата модистка в Мадрид. Изпитвах ли страх? Да, всички възможни страхове във Вселената. Само че обуздани. Опитомени. Подчинени на моите заповеди.