В единия край на бара забелязах жена с властен и достолепен вид, която поздравяваше любезно клиентите, докато в същото време държеше под око непрекъснато сновящите сервитьори — предположих, че това е собственичката на заведението Маргарет Тейлър. Хилгарт не ми беше казал какво точно е сътрудничеството му с нея, но нямаше съмнение, че беше нещо повече от обикновена размяна на услуги между съдържателка на заведение и един от редовните й клиенти. Видях как поднесе сметката на един нацистки офицер в черна униформа с пречупен кръст на ръкава и бляскави като огледа ботуши. Тази чужденка със строг и същевременно изискан вид, която беше прехвърлила четирийсетте, несъмнено бе поредното звено в тайната машина, която британският морски аташе беше задействал в Испания. Не успях да видя дали капитан Хилгарт и тя се споглеждат, дали си разменят безмълвни съобщения. Преди да си тръгна, отново обърнах очи към тях. Тя говореше дискретно с един млад сервитьор с бяло сако, изглежда, му даваше указания. Той все така седеше на масата си и слушаше с интерес онова, което един от приятелите му разказваше. Цялата група около него също следеше внимателно думите на същия човек — млад мъж, артистичен и непринуден на вид. Видях как жестикулира театрално, може би имитираше някого. Накрая всички избухнаха в смях и чух как морският аташе се смее от сърце. Може би беше плод на въображението ми, но за частица от секундата ми се стори, че погледна към мен и ми намигна.
Есента постепенно завладяваше Мадрид и броят на клиентките ми нарастваше. Още не бях получила цветя или бонбони нито от Хилгарт, нито от когото и да било. Нямах желание за това. Нито време. Защото, ако нещо започваше да не ми достига през тези дни, това беше именно време. Новото ателие бързо стана популярно, понесе се слух за страхотните платове, които могат да се намерят в него. Броят на поръчките растеше с всеки изминал ден. Започнах да не смогвам — бях принудена да забавям поръчки и да отменям проби. Работех много, страшно много, повече от всякога в живота си. Лягах си след полунощ, ставах призори, почти не почивах. В някои дни свалях шивашкия метър от врата си чак когато си лягах. В касичката ми постоянно влизаха пари, но те толкова малко ме интересуваха, че дори не отделях време да ги преброя. Колко различно беше всичко от предишното ми ателие. Понякога си спомнях с носталгия за първите дни в ателието в Тетуан; нощите, в които броях отново и отново банкнотите в стаята си на „Сиди Мандри“, пресмятайки с тревога колко още ми трябват, за да платя дълга си; Канделария, върнала се от обиколката на обменните бюра, с навити на руло лири стерлинги, пъхнати в пазвата й. Почти детинската радост, когато разпределяхме сумата: половината за теб, половината за мен „и все така да бъде, душко“, казваше месец след месец Контрабандистката. Сякаш няколко века ме деляха от онзи друг свят, а в действителност бяха изминали само четири години. Четири години като четири века. Къде остана онази Сира, чиято коса едно мароканско момиче подстрига с шивашката ножица в кухнята на пансиона на „Ла Лунета“, къде останаха позите, които толкова упражнявах пред напуканото стъкло на хазяйката ми? Сигурно се бяха изгубили сред гънките на времето. Сега се грижеха за косата ми в най-изискания салон в Мадрид, а самоуверените жестове бяха мои като собствените ми зъби.
Работех много и печелех повече пари, отколкото изобщо си бях представяла, че мога да спечеля със собствен труд. Цените ми бяха високи и постоянно получавах банкноти от сто песети с образа на Христофор Колумб, от петстотин с образа на дон Хуан Австрийски. Да, печелех много, но настъпи момент, в който повече не можех да се справям сама и го съобщих на Хилгарт чрез кройката на една раменна извивка. Същата събота над музея „Прадо“ валеше като из ведро. Съзерцавах прехласнато картините на Веласкес и Сурбаран, след като безличният мъж от гардероба прие папката ми. В нея имаше единайсет съобщения, които, както винаги, щяха да стигнат незабавно до морския аташе. Десет съдържаха обичайната информация, синтезирана по уговорения начин. „Вечеря 14 у Валтер Бастиан улица Серано, присъстват семейство Лацар. Семейство Бодемюлер пътуват Сан Себастиан следващата седмица. Съпругата Лацар не одобрява Артур Дитрих, помощник на мъжа й. Глорю Фюрстенберг и Анка Фрир посещават германския консул Севил края на октомври. Няколко млади мъже са пристигнали миналата седмица от Берлин, отседнали Риц, Фридрих Кнапе ги посреща и подготвя. Съпруг фрау Хан не харесва Кючман. Химлер пристига Испания 21 октомври, правителство и германци подготвят тържествено посрещане. Клара Щауфер събира помощи за германски войници в дома си улица Галилео. Вечеря клуб Пуерта Йеро неуточнена дата, присъстват граф и графиня Архильо. Хеберлайн организира обяд в дома си Толедо, Серано Сунер и маркиза Лянсол поканени.“ Последното съобщение беше с по-лично съдържание „Прекалено много работа. Нямам време за нищо. По-малко клиентки или да търся помощ. Моля, съобщете“.