На следващата сутрин получих красив букет от бели гладиоли. Връчи ми го едно момче със сива униформа, на чиято шапка бе извезано името на цветарския магазин „Бургиньон“. Прочетох първо картичката. „Винаги готов да изпълня желанията ти.“ И една драскулка вместо подпис. Разсмях се: никога не бих си представила, че студеният Хилгарт може да напише толкова смешна и сладникава фраза. Отнесох букета в кухнята и махнах панделката, с която бяха вързани цветята. Помолих Мартина да ги натопи във вода и се затворих в стаята си. Съобщението изникна незабавно от низа с дълги и къси черти. „Наемете доверен човек без комунистическо минало и политическа принадлежност.“
Заповедта бе получена. А след нея идваше неизвестността.
41.
Когато отвори вратата, не казах нищо. Само я гледах, едва сдържайки желанието си да я прегърна. Стоеше объркана, като ме разучаваше с поглед. После потърси очите ми, но може би воалетката й попречи да ги види.
— Кажете, госпожо — рече накрая.
Беше отслабнала. Времето бе оставило отпечатък върху нея. Дребничка както винаги, но по-слаба и по-стара. Усмихнах се. Тя все така не ме разпознаваше.
— Нося ви вести от майка ми, доня Мануела. В Мароко е, отново шие.
Погледна ме учудено, недоумяващо. Изглеждаше все така спретната, но косата й не бе боядисвана от няколко месена, а тъмният костюм, с който беше облечена, бе излъскан от носенето няколко зими поред.
— Аз съм Сира, доня Мануела. Сирита, дъщерята на вашата шивачка Долорес.
Отново ме изгледа от горе до долу и обратно. Тогава се наведох към нея и вдигнах воалетката на шапката, за да види по-добре лицето ми.
— Аз съм, доня Мануела, Сира. Не мели помните? — прошепнах.
— Света Богородице! Сира, дъще, колко се радвам! — каза тя накрая.
Прегърна ме и заплака, аз самата едва се сдържах да не я последвам.
— Влез, дъще, влез, не стой на вратата — подкани ме, когато най-после се съвзе от вълнението. — Но колко си елегантна, скъпа. Не мога да те позная. Влез в салона, разкажи ми какво правиш в Мадрид, как върви животът ти, как е майка ти.
Въведе ме в салона и тъгата отново ме връхлетя. Колко пъти влизала в тази стая като малка в Деня на тримата влъхви, хваната за ръката на майка си, с какво вълнение се опитвах да отгатна какъв подарък ме очаква в дома на доня Мануела. Спомнях си жилището й на улица „Санта Енграсия“ като голям и разкошен апартамент; не толкова голям и разкошен, колкото другия на „Сурбано“, където беше ателието й, но несравнимо по-обширен от нашия на улица „Редондиля“. Сега обаче си дадох сметка, че спомените от детството, врязали се в паметта ми, бяха съхранили един изопачен образ на действителността. Домът, в който доня Мануела винаги бе живяла сама, не беше нито голям, нито разкошен. Беше само едно средно голямо жилище с неособено добро разпределение, студено мрачно и пълно с тъмни мебели и овехтели кадифени пердета, през които едва влизаше светлина. Обикновен апартамент с петна от течове, в който картините бяха избелели щампи, а ъглите бяха запълнени с вехти дантелени покривчици.
— Седни, дъще, седни. Искаш ли нещо за пиене? Да ти направя едно кафенце? Всъщност не е истинско кафе, а е печена цикория, знаеш колко е трудно в тези времена да се снабдиш с храна, но с малко мляко вкусът му се оправя. Вярно, млякото става все по-разредено, но какво да се прави. Нямам захар, дадох купоните си на една съседка за децата й; на моята възраст вече ми е все едно…
Прекъснах я, като я хванах за ръката.
— Не искам нищо за пиене, доня Мануела, не се безпокойте. Дойдох при вас, за да ви попитам нещо.
— Слушам те тогава.
— Още ли шиете?
— Не, дъще, не. Не шия, откакто затворихме ателието през трийсет и пета. Правила съм по нещичко за приятелките или по задължение, но нищо повече. Доколкото си спомням, булчинската ти рокля беше последната голяма поръчка, която изпълних, а виж какво стана накрая…
Предпочетох да избегна темата и не я оставих да довърши.
— А бихте ли искали да дойдете да шиете при мен?