— Да работя отново, така ли? Отново да шием, както преди?
Потвърдих с усмивка, като се опитвах да внеса малко оптимизъм в объркването й. Не ми отговори веднага. Преди това отклони посоката на разговора.
— А майка ти? Защо не шиеш с нея, а търсиш мен?
— Вече ви казах, че още е в Мароко. Дойде там по време на войната, може би не знаете.
— Знаех, знаех… — прошепна тя, сякаш се боеше стените да не я и да издадат тайната. — Дойде тук един следобед съвсем неочаквано, както ти сега. Каза, че всичко е уредено, за да замине в Африка, че ти си там и че по някакъв начин си издействала да я изведат от Мадрид. Не знаеше какво да прави, беше уплашена. Дойде да се посъветва с мен, да й кажа какво мисля.
Безукорният ми грим прикри учудването, което думите й предизвикаха у мен: никога не бях предполагала, че майка ми се е колебаела дали да остане, или да замине.
— Казах й да върви, да тръгне възможно — най-скоро продължи тя. — Мадрид беше истински ад. Всички изстрадахме много, дъще, всички. Левите се бореха ден и нощ, за да попречат на националистите да влязат в града. Десните желаеха противното и се криеха, за да не ги намери тайната полиция. Други — като мен и майка ти — не бяха на ничия страна и чакаха ужасът да приключи, за да могат най-сетне да заживеят в мир. Нямаше правителство. Нямаше кой да сложи малко ред в онзи хаос. Така че я посъветвах да замине, да се махне от този ужас и да не пропуска възможността да се събере с теб.
Въпреки изумлението ми, реших да не питам нищо за тази вече далечна среща. Бях отишла при моята стара наставница с план за непосредственото бъдеще, затова реших да се насоча към него.
— Добре сте направили, че сте я насърчили, много ви благодаря, доня Мануела — казах аз. — Тя е много добре, щастлива е и отново работи. Открих ателие в Тетуан през трийсет и шеста, само няколко месеца след като войната започна. Там положението беше спокойно и въпреки че на испанците не им беше до празненства и тоалети, имаше чужденки, които малко се интересуваха от войната. Тъкмо те ми станаха клиентки. Когато майка ми пристигна, продължихме да шием заедно. Но сега реших да се върна в Мадрид и да открия друго ателие.
— Сама ли се върна?
— Отдавна съм сама, доня Мануела. Ако питате за Рамиро, връзката ни не продължи дълго.
— Значи Долорес е останала там без теб? — попита тя изненадано. — Но нали замина, за да бъдете заедно…
— Харесва й Мароко — климатът, атмосферата, спокойният живот… Имаме добра клиентела, намерила си е и приятелки. Предпочете да остане. Докато на мен ми беше мъчно за Мадрид — излъгах аз. — Затова решихме да дойда сама на първо време, да започна да работя тук, а когато и второто ателие потръгне, тогава да му мислим какво ще правим.
Гледа ме в продължение на няколко безкрайни секунди. Клепачите й бяха увиснали, лицето й — сбръчкано. Беше прехвърлила шейсетте, сигурно вече наближаваше седемдесетте. Прегърбеното й тяло и мазолите по ръцете носеха следите от годините, прекарани в усилена работа с иглата и ножицата. Първо като обикновена шивачка, после като майстор шивачка и като собственичка на ателие. И накрая, като моряк без кораб — обречена на бездействие. В нея обаче имаше още хляб. Живите й очи, малки и тъмни като маслини гледаха с проницателността на човек, който все още мислеше с главата си.
— Не ми казваш всичко, нали? — рече тя накрая.
Стара лисица, помислих си аз с възхищение. Бях забравила колко е хитра.
— Не, доня Мануела, не ви казвам всичко — признах. — Не ви казвам, защото не мога да го направя. Мога обаче да ви кажа част от истината. Вижте, в Тетуан се запознах с важни хора, които и днес са влиятелни. Те ме подтикнаха да дойда в Мадрид, да отворя ателие и да шия за клиентки от висшата класа. Не за дами, близки до режима, а преди всичко за чужденки, за аристократки и монархистки от онези, които смятат, че Франко е узурпирал мястото на краля.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо приятелите ти искат да шиеш за тези дами?
— Не мога да ви кажа. Но имам нужда от помощта ви. Донесох великолепни платове от Мароко, а тук има огромен недостиг на тъкани. Слухът се разнесе и станах известна, но имам повече клиентки от предвидените и не мога да обслужвам сама всичките.
— Защо, Сира? — повтори тя бавно. — Защо шиеш на тези жени, какво искате ти и приятелите ти от тях?
Стиснах устни, решена да не казвам нито дума. Не можех. Не трябваше. Една странна сила обаче сякаш изтласка гласа ми от стомаха нагоре. Сякаш доня Мануела отново командваше и аз бях само млада начинаеща шивачка; както по времето, когато имаше пълното право да ми иска обяснения за отсъствието ми от ателието цяла една сутрин, когато ме бяха изпратили да купя дузина седефени копчета от площад „Понтехос“. Заговориха чувствата и миналото ми, не аз.