— Шия за тях, за да получа информация за това, което правят германците в Испания. После предавам сведенията на англичаните.
Прехапах устните си веднага щом произнесох последната сричка, узнавайки непредпазливостта си. Съжалих, че бях престъпила обещанието, което бях дала на Хилгарт да не казвам на никого за задачата си, — но вече го бях направила и нямаше връщане назад. Реших тогава да изясня положението, да добавя, че е добре Испания да запази неутралитет, че не сме в състояние да водим още една война; всички онези неща, които бяха изтъкнали пред мен. Не се наложи обаче, защото, преди да успея да кажа нещо, забелязах странен блясък в очите на доня Мануела. Блясък в очите и лека усмивка в ъгълчето на устата.
— Със сънародниците на доня Виктория Юджиния, дъще, съм готова на всичко. Само ми кажи кога искаш да започна.
Разговаряхме целия следобед. Обсъдихме разпределението на работата и в девет часа на следващия ден тя беше в дома ми. Прие с удоволствие да заеме второстепенно място в ателието. Изпита облекчение, когато разбра, че няма да се среща с клиентките. Разбирахме се чудесно, както майка ми и тя се бяха разбирали толкова години, но този път в обърнат ред. Пое новата си длъжност със скромността на великите: включи се в живота ми и се нагласи към ритъма ми, сближи се с Дора и Мартина, привнесе опита си и енергия, за която биха й завидели много жени, с трийсет години по-млади от нея. Приспособи се без възражения към второстепенната си роля, към моите по-нетрадиционни силуети и идеи и пое безброй дребни задачи, които толкова пъти преди бяха изпълнявали обикновените шивачки под нейните заповеди. За нея беше истинска благословия да се върне отново на работа след трудните години на бездействие и подобно на семе, напоено от априлския дъжд, тя се събуди от мъртвешкия сън и се върна към живота.
Сега, когато доня Мануела ръководеше тила в ателието, дните протичаха по-спокойно. Двете все така се трудехме часове наред, но най-после можех да намаля темпото и да се радвам на мигове свободно време. Водех светски живот: клиентките ми ме канеха на безброй събития, нетърпеливи да ме покажат като голямото откритие на сезона. Присъствах на концерт на германски военни оркестри в парка Ретиро, на коктейл в посолството на Турция, на вечеря в посолството на Австрия и на няколко обяда в модни заведения, почнаха да ме наобикалят досадници: приходящи ергени, женени мъже с шкембета и възможности да издържат три любовници, живописни дипломати от екзотични краища на света. Обикновено се освобождавах от тях след две питиета и един танц — последното, нещо от което се нуждаех в този момент, беше мъж в живота ми.
Не всичко обаче беше празници и удоволствия. Доня Мануела облекчи всекидневната ми работа, но с нея не настъпи мечтаното спокойствие. Малко след като разтоварих от раменете си тежкото бреме на самотния труд, нов облак се появи на хоризонта. Обстоятелството, че вече можех да вървя по улиците по-спокойно, да се спра пред някоя витрина и да намаля темпото на ежедневните дейности, ми позволи да забележа нещо, което дотогава ми бе убягнало; нещо, за което Хилгарт ме беше предупредил по време на дългия ни разговор след обяда в Танжер. Наистина забелязах, че ме следят. Може би го правеха отдавна, но покрай постоянното бързане го бях пропуснала. А може би беше нещо ново, което случайно съвпадаше с включването на доня Мануела в „При Арис“. Но една сянка сякаш се настани в живота ми. Една сянка, която не беше постоянна, нито ежедневна; може би затова ми беше трудно да осъзная напълно близостта й. В началото помислих, че сянката е плод на въображението ми. Беше есен, Мадрид беше пълен с мъже с шапки и шлифери с вдигната яка. Всъщност така изглеждаха повечето мъже в тези следвоенни времена и стотици почти еднакви копия изпълваха всекидневно улиците, канцелариите и кафенетата. Мъжът, който се спря едновременно с мен, за да пресече „Кастеляна“, може и да не бе същият, който два дни по-късно се престори, че се спира да даде милостиня на дрипав слепец, докато аз разглеждах обувките в един магазин. Нямах основателна причина да смятам, че това е същият облечен с шлифер мъж, който вървя след мен до входа на „Прадо“. Или че съм видяла именно неговия гръб да се скрива зад една колона в грила на „Риц“, след като бе установил с кого обядвам — бях си определила там среща с клиентката ми Агата Ратинборг, една предполагаема европейска принцеса с твърде съмнителен произход. Наистина нямаше обективен начин, чрез който да установя, че всички тези шлифери, появили се на различни места и в различни дни, принадлежат на един човек, но въпреки това инстинктът ми подсказа, че притежателят им е един и същи мъж.