Рулото с кройки, които приготвих тази седмица, за да оставя във фризьорския салон, съдържаше седем средно дълги съобщения от обичайните и едно лично, съставено от две думи: „Следят ме“. Приготвих ги късно: през деня имахме много проби и много работа. Доня Мануела и момичетата си бяха отишли след осем. Написах две сметки, които трябваше да бъдат готови за следващата сутрин, после се изкъпах и увита в дългия си пеньоар от червено кадифе изядох права две ябълки и изпих чаша мляко, като се подпирах на кухненския умивалник. Бях толкова уморена, че не изпитвах никакъв глад. Когато свърших, седнах да кодирам съобщенията и след като ги написах и изгорих бележките, които бяхме водили през деня, угасих лампите и се отправих към спалнята. В коридора внезапно спрях. Първо ми се стори, че чух някакво почукване, после второ, трето, четвърто. След това — тишина. И отново се подновиха. Беше ясно откъде идват — някой чукаше на вратата. Чукаше с кокалчета на ръката си по дървото, вместо да натисне звънеца. С резки и все по-чести потропвания, които се превърнаха в непрекъснато трополене. Стоях неподвижно, примряла от страх, неспособна да направя и крачка.
Ударите обаче не преставаха и настойчивостта им ме накара да реагирам: който и да беше, нямаше никакво намерение да си тръгне, без да ме види. Завързах здраво колана на пеньоара и тръгнах бавно към входа. Събрах смелост, приближих се до вратата. Много бавно, без да вдигам и най-малкия шум и все още уплашена, погледнах през шпионката.
— Влезте, за бога, влезте, влезте! — успях само да прошепна, след като отворих.
Влезе забързан, нервен. Съсипан.
— Край, край. Вече съм вън, всичко свърши.
Дори не ме гледаше — говореше като отнесен, като на себе си, на въздуха или на нищото. Въведох го бързо в салона, почти го избутах, ужасена от мисълта, че някой в сградата може да го е видял. Всичко тънеше в полумрак, но преди да запаля лампите, го поканих да седне, да се успокои. Отказа. Продължи да крачи възбудено от единия до другия край на помещението, като повтаряше едно и също:
— Край, край. Всичко свърши, всичко приключи.
Запалих една малка лампа в ъгъла и без дори да го питам, му налях щедра доза коняк.
— Заповядайте — казах аз, като го принудих да поеме чашата с дясната си ръка. — Пийте. — Подчини се, треперейки. — Седнете, отпуснете се, а после ми разкажете какво се е случило.
Нямах и най-малка представа за причината, която го бе накарала да дойде в дома ми след полунощ; надявах се, че се е придвижвал дискретно, но поведението му подсказваше, че може би вече му е все едно. Не го бях виждала от година и половина, от деня на официалното му сбогуване с Тетуан. Предпочетох да не го питам нищо, да не го притискам. Очевидно това не беше посещение от любезност, но реших, че е по-добре да изчакам да се успокои — може би тогава той сам щеше да ми каже какво иска от мен. Седна с чашата в ръка отпи отново. Беше облечен цивилно: с тъмен костюм, бяла раирана вратовръзка; липсваха фуражката, галоните и лентата през гърдите, която толкова пъти бях виждала на официалните събития и която сваляше веднага щом събитието приключеше. Поуспокои се малко и запали цигара. Пушеше, загледан пред себе си, обгърнат от дима и потънал в мислите си. Аз не казах нищо: просто седнах на близкото кресло, кръстосах крака и зачаках. Когато изпуши цигарата, той се надигна да я угаси в пепелника, вдигна очи и заговори:
— Отстраниха ме. Утре ще го оповестят. Съобщението вече е изпратено в Държавен вестник и на пресата, след седем-осем часа новината ще гръмне. Знаете ли с колко думи ще ме унищожат? Осемнайсет. Преброил съм ги, вижте.
Извади от джоба на сакото изписан на ръка лист хартия. Показа ми го — съдържаше само два реда, които той ми изрецитира:
— „Отстранява се от поста министър на външните работи дон Хуан Бейгбедер Атиенса, комуто изказвам благодарност за извършената работа.“ Седемнайсет думи, ако изключим думичката „дон“ пред името ми, която вероятно ще бъде съкратена; в противен случай ще бъдат осемнайсет. Под тях ще е името на каудильо. Изразява благодарността си за извършената работа, какво нахалство.