— Помия ги много добре — потвърдих аз. Не бих могла да изтрия от паметта си спомена за столовете от ковано желязо под палмите, уханието на пинчитос и ментов чай, минувачите с джелаби и европейски облекла, които бавно шестваха покрай централния павилион с керемиди и бели арки в мавритански стил.
Той за пръв път се усмихна леко, явно под влияние на носталгията. Запали нова цигара и се облегна на дивана. Говорехме в полумрачната стая, осветявана единствено от малката лампа в ъгъла. Аз бях все така по пеньоар — не успях да намеря подходящ момент, за да отида да се преоблека, не исках да го оставя сам нито за секунда, докато не се успокои напълно.
— Един следобед престана да идва и всички започнахме да правим догадки за отсъствието му. Стигнахме до заключението, че тук е замесена жена, и решихме да проверим: с една дума, глупости на офицери, които разполагат със свободно време. Хвърлихме жребий и на мен се падна да го шпионирам. На следващия ден изясних загадката. Когато излезе от крепостта, проследих го до медината и видях, че влиза в една къща, типично арабско жилище. Макар че ми беше трудно да повярвам, първоначално реших, че има връзка с някоя арабка. Влязох в къщата под някакъв претекст, дори не си спомням точно какъв. И какво мислите, че открих? Нашият човек вземаше уроци по арабски, ето това правеше. Защото великият генерал, бележитият и непобедим каудильо на Испания, спасителят на родината, не говори арабски въпреки усилията си. Не разбира мароканския народ, изобщо не се интересува от хората. Аз обаче се интересувам. Интересувам се, при това искрено. И се разбирам с тях, защото са мои братя. На арабски, на шилха — диалекта на племената в Риф, на каквото се наложи. А това дразнеше много най-младия командир на Испания, гордостта на войските в Африка. Раздразнението му нарасна още повече заради това, че именно аз разкрих как се опитва да поправи този свой недостатък. С една дума, младежки глупости.
Каза някаква фраза на арабски, която не разбрах, сякаш за да ми покаже, че владее езика. Като че ли вече не го знаех. Отпи отново и аз му напълних чашата за трети път.
— Знаете ли какво казал Франко, когато Серано ме предложил за министерството? „Искаш да поставя Хуанито Бейгбедер във Външно? Та той е луд за връзване!“ Не знам защо ме е нарочил за луд, вероятно защото душата му е студена като лед и всеки, който е по-темпераментен от него, му се струва безумен. Безумен, как не, съвършена глупост.
Отново отпи. Говореше, без почти да ме забелязва, като изливаше огорчението си в безкраен монолог. Говореше и пиеше, говореше и пушеше. Яростно и без пауза, докато аз го слушах мълчаливо, неспособна да проумея защо ми разказва всичко това. Почти никога не бяхме оставали насаме, разменяхме само няколко думи в отсъствието на Розалинда. Почти всичко, което знаех за него, го бях чула от нея. Но в този толкова съдбоносен момент в живота и кариерата му, който бележеше драматично края на една епоха, по някаква незнайна за мен причина беше решил да се довери именно на мен.
— Франко и Серано твърдят, че съм объркан, че съм жертва на вредното влияние на една жена. Какви глупости доживях да чуя след толкова време, по дяволите. Баджанакът иска да ми дава уроци по морал; точно той, който държи жена си вкъщи с петте или шестте им деца, докато прекарва времето си в леглото на една маркиза, а после я води на корида с открита кола. И за капак на всичко, смятат да включат изневярата като престъпление в Наказателния кодекс, каква подигравка! Естествено, че харесвам жените как да не ги харесвам. От години не водя съпружески живот с жена си и не смятам да давам обяснения за чувствата си, нито с кого спя и до кого се събуждам; само това липсваше. Признавам, че съм имал авантюри, винаги съм се възползвал от случая. И какво? Да не съм изключение в армията или в правителството? Не. Аз съм като всички останали, но въпреки това се постараха да ми лепнат етикета лекомислен бонвиван, омагьосан от отровата на една англичанка. Що за глупост!… Искаха главата ми, за да докажат лоялността си към германците, както Ирод някога е жертвал Йоан Кръстител. Вече я имат, да им е честито. Но нямаше нужда да ме тъпчат в калта.
— Какво ви сториха? — попитах аз.
— Разпространиха всякакви клевети за мен скалъпиха ми гнусна и долна биография на развратник и женкар, способен да продаде родината си за една добра кобила, с извинение. Пуснаха слуха, че Розалинда ме е убедила да предам родината си, че Хор ме е подкупил, че получавам пари от евреите в Тетуан, за да заема антигерманска позиция. Следят ме денем и нощем, дори се уплаших за живота си; не мислете, че си въобразявам. И всичко това само защото като министър се опитах да действам разумно и да изложа последователно идеите си: казах им, че не можем да разваляме отношенията си с британци и американци, защото чрез тях получаваме зърно и петрол, без които страната ни ще загине. Настоях, че не трябва да позволяваме на Германия да се намесва във вътрешните ни дела, че трябва да се противопоставим на интервентските им планове, че не е в наш интерес да влизаме във войната на тяхна страна — дори с цената на колониалната империя, която смятат, че бихме могли да получим в замяна. Смятате ли, че са се замислили над думите ми? Не само че не ми обърнаха внимание, но ме обявяха за луд, задето си въобразявам, че можем да се противопоставим на армия, шестваща победоносно из цяла Европа. Знаете ли коя е последната гениална идея на великия Серано, знаете ли каква фраза повтаря напоследък? „Война с хляб или без хляб!“ Какви се струва? А побърканият съм бил аз!… Моето несъгласие ми струваше поста; кой знае дали накрая няма да ми струва и живота. Останах сам, Сира, сам. Министерският пост, военната кариера, личните ми връзки всичко, абсолютно всичко се срина в калта. А сега ме пращат в Ронда под домашен арест, току-виж са решили да ме предадат на военния трибунал и да ме застрелят някоя сутрин.