Свали очилата и разтърка очите си. Изглеждаше уморен. Грохнал. По-възрастен.
— Объркан съм, изтощен съм — каза тихо. После си пое дълбоко въздух. — Какво ли не бих дал, за да се върна назад, да остана завинаги в моето прекрасно Мароко. Какво ли не бих дал този кошмар да не беше започвал. Единствено Розалинда би могла да ме утеши, но тя си замина. Затова дойдох при вас — искам да ви помоля да й предадете новини от мен.
— Къде е сега?
От седмици си задавах този въпрос, без да знам към кого да се обърна за отговор.
— В Лисабон. Наложи се да замине много бързо.
— Защо? — попитах разтревожено аз.
— Научихме, че Гестапо я следи, трябваше да напусне Испания.
— А вие като министър не можахте ли да направите нещо?
— Да се преборя с Гестапо? Не е по силите ми, скъпа, нито на когото и да било друг. Отношенията ми с представителите на Германия напоследък бяха много обтегнати: някои от членовете на кабинета се погрижиха да подшушнат на посланика и хората му, че съм против намесата ни във войната и против прекалено тясната испано-германска дружба. Но дори да бях в отлични отношения с тях, вероятно нямаше да постигна нищо. В действителност Гестапо действа самостоятелно, извън официалните институции. Направихме проверка чрез наш внедрен агент и разбрахме, че Розалинда е в списъците им. За една нощ приготви багажа си и отлетя за Португалия, всичко останало го изпратихме след това. Единствено Бен Уайът, американският морски аташе, ни придружи до летището. Той е добър приятел. Никой друг не знае къде е. Или поне никой друг не би трябвало да знае. Сега обаче искам да го споделя с вас. Извинявам се, че нахлух в дома ви по това време и в това състояние, но утре ще ме откарат в Ронда и не знам колко време няма да мога се свържа с нея.
— Какво искате да направя? — попитах аз, осъзнавайки най-сетне целта на това странно посещение.
— Да се погрижите тези писма да стигнат до Лисабон чрез британската дипломатическа поща. Предайте ги на Алън Хилгарт, знам, че сте в контакт с него — каза той, като извади три обемисти плика от вътрешния джоб на сакото си. — Написах ги през последните седмици, но бях подложен на такова стриктно наблюдение, че не се осмелих да ги пратя по нито един канал — както разбирате, вече нямам доверие и на сянката си. Изглежда, днес, след официалното ми отстраняване, са си дали почивка и са свалили наблюдението. Затова успях да дойда тук, без да ме проследят.
— Сигурен ли сте?
— Напълно, не се тревожете — успокои ме той. — Взех такси, не исках да ползвам служебния превоз. Нито една кола не тръгна след нас по целия път, сигурен съм в това. А беше невъзможно да ме проследят пеша. Останах в таксито, докато видях портиера да излиза да изхвърли боклука. Едва тогава влязох в сградата. Бъдете спокойна, никой не ме видя.
— Откъде знаете адреса ми?
— Как няма да го знам? Розалинда избра този апартамент и постоянно ме осведомяваше за хода на преустройството му. Радваше се много, че пристигате и че ще съдействате за каузата на страната й. — Отново се усмихна, без да разтваря устни, само с единия ъгъл на устата. — Обичам я много, Сира. Обичам я ужасно много. Не знам дали ще я видя отново, но ако не успея, кажете й, че бих дал живота си, за да бъде тази нощ с мен. Бихте ли ми налели още една чаша?