— Моля ви, няма нужда да питате.
Вече бях престанала да броя питиетата, които беше изпил, вероятно бяха пет-шест. Следващата чаша прогони меланхолията му. Беше се отпуснал и нямаше вид на човек, който възнамерява да си ходи.
— Розалинда се чувства добре в Лисабон, справя се с положението. Вие вече я познавате, приспособява се към всичко с удивителна лекота.
Едва ли имаше друг човек като моята приятелка, способен да приеме нова самоличност и да започне от нулата колкото пъти се наложи. Каква странна двойка бяха двамата с Бейгбедер. Колко различни и въпреки това, колко добре се допълваха.
— Когато можете, отидете да я видите в Лисабон, ще се радва да прекара няколко дни с вас. Адресът й е на писмата, които ви дадох — преди да ги предадете, непременно си го запишете.
— Обещавам ви, че ще се опитам. Вие също ли ще отидете в Португалия? Какви са плановете ви, след като всичко това свърши?
— Когато ме освободят от ареста? Знам ли, може да продължи с години; възможно е да не изляза жив от там. Положението е много несигурно, не знам дори какви обвинения ще предявят срещу мен. Неподчинение, шпионаж, държавна измяна — всичко е възможно. Но ако съдбата е на моя страна и нещата приключат бързо, мисля, че наистина ще замина за чужбина. Бог ми е свидетел, че не съм либерал, но ми е противен мегаломанският тоталитаризъм, който Франко наложи след победата; това чудовище, на което той даде живот и което мнозина от нас му съдействаха да отгледа. Нямате представа колко съжалявам, че допринесох за възвеличаването му от Мароко по време на войната. Не харесвам този режим, никак не го харесвам. Не харесвам и тази Испания; не харесвам този уродлив образ на голяма и свободна Испания, които се опитват да ни пробутат. Прекарал съм повече години в чужбина, отколкото в страната — тук се чувствам чужденец, много неща са ми чужди.
— Винаги можете да се върнете в Мароко — отбелязах аз. — С Розалинда.
— Не, не — отвърна твърдо той. — Мароко вече е минало. Не може да ме изпратят там. След като съм бил висш комисар, не бих могъл да поема по-нисък пост. С болка в сърцето трябва да призная, че Африка вече е приключил етап в живота ми. Искам да кажа — професионално, защото, докато съм жив, в душата си винаги ще остана свързан с нея. Иншаллах. Така да бъде.
— Тогава?
— Всичко ще зависи от положението ми на военен: аз съм в ръцете на каудильо, генералисимус на армията с Божието благоволение; глупости, сякаш Бог има нещо общо с това. Може да ме освободи след месец, може и да реши да ме екзекутират. Кой би могъл да предположи преди двайсет години, че животът ми ще зависи от Франкито?
Отново свали очилата и разтърка очите си. Напълни чашата и запали нова цигара.
— Много сте уморен — казах аз. — Защо не се приберете да си легнете?
Погледна ме с изражение на изгубено дете. Дете, което носеше на гърба си товара на петдесетгодишен живот, на най-високата длъжност в испанската колониална администрация и на отговорен министерски пост. Отвърна ми с обезоръжаваща искреност:
— Не искам да си тръгна. Не бих могъл да остана отново сам в онази зловеща къща, която досега беше официалното ми жилище.
— Ако искате, останете да спите тук — предложих аз. Знаех, че е неразумно от моя страна да го каня, но се опасявах, че в неговото състояние би могъл да извърши някоя лудост, ако му затворя вратата на дома си и тръгне да скита сам из улиците на Мадрид.
— Едва ли ще мога да заспя — призна той с тъжна полуусмивка. — Но ще съм ви благодарен, ако ми позволите да си почина малко. Обещавам, че няма да ви притеснявам. Ще бъде като убежище насред буря — не може да си представите колко горчива е самотата на прокудения.
— Чувствайте се като у дома си. Ще ви донеса одеяло, ако решите да полегнете. Свалете си сакото и вратовръзката, настанете се удобно.
Послуша ме, а в това време аз отидох да взема завивка. Когато се върнах, беше по риза и си наливаше нова чаша с коняк.
— Последната — отсякох аз и взех бутилката.
Оставих чист пепелник на масата и одеяло върху облегалката на дивана. После седнах до него и хванах ръката му.