— Всичко ще бъде наред, Хуан Луис, просто ви трябва време. Рано или късно всичко минава.
Облегнах глава на рамото му, а той постави ръката си върху моята.
— Дано Бог ви чуе, Сира, дано Бог ви чуе.
Оставих го да се бори с демоните си и отидох да си легна. Докато вървях по коридора към спалнята си, чух, че говори нещо на арабски, не разбрах какво. Заспах късно — навярно бе към четири призори, когато потънах в неспокоен и странен сън. Събуди ме шумът от затварянето на входната врата в дъното на коридора. Погледнах будилника. Осем без двайсет. Никога повече не го видях.
42.
Опасенията, че ме следят, минаха на заден план, сякаш внезапно бяха изгубили значение. Преди да тревожа Хилгарт с предположения, които може би бяха неоснователни, трябваше незабавно да се свържа с него, за да му предам информацията и писмата. Положението на Бейгбедер беше много по-важно от страховете ми — заради него самия, заради приятелката ми, заради всички нас. Затова на сутринта накъсах на парченца кройката, в която съобщавах за подозренията си, че ме следят, и я заместих с нова: „Бейгбедер ме посети вчера вкъщи. Отстранен от министерството, изключително напрегнат. Прашат го арестуван в Ронда. Бои се за живота си. Даде писма, които да се пратят на г-жа Фокс Лисабон с дипломатическа поща посолство. Чакам спешни указания“.
Обмислих идеята да отида в „Ембаси“ на обяд и да привлека вниманието на Хилгарт. Сигурно беше узнал новината за уволнението на министъра рано сутринта, но знаех, че подробностите, които полковникът ми беше съобщил, щяха да го заинтересуват много. Освен това предусещах, че трябва да се отърва възможно най-бързо от писмата за Розалинда: ако се съди по състоянието на подателя, тези страници вероятно надхвърляха рамките на обикновената кореспонденция и съдържаха взривоопасно политическо съдържание, което в никакъв случай не трябваше да остава у мен. Беше сряда и както обикновено, имах час във фризьорския салон, така че предпочетох обичайния канал за предаване, вместо да предприемам спешни действия, с които просто щях да ускоря получаването на информацията с два часа. Затова си наложих да работя цялата сутрин, приех две клиентки, обядвах без апетит и в четири без петнайсет се отправих към фризьорския салон с рулото от кройки, здраво увито в копринена кърпа в чантата ми. Времето предвещаваше дъжд, но реших да не вземам такси: нуждаех се от чист въздух, за да разсея мрачните мисли, които ме връхлитаха. Докато вървях, си припомних подробностите от неочакваното посещение на Бейгбедер предната нощ и се опитах да предугадя плана, който Хилгарт и хората му щяха да измислят, за да вземат писмата. Потънала в мисли, забравих, че трябва да внимавам дали ме следят; бях толкова погълната от тревоги, че и да е имало някой по петите ми, не бих го забелязала.
Скрих съобщенията в шкафа. Къдрокосото момиче, което отговаряше за гардеробиерната, ме изгледа равнодушно, когато очите ни се срещнаха. Или беше изключителна сътрудничка, или нямаше представа какво става пред очите й. Фризьорките ме обслужиха с обичайната си сръчност и докато къдреха косата ми, която вече стигаше под раменете, аз се престорих, че чета задълбочено новия брой на едно списание. Твърде малко се интересувах от това женско издание, пълно с фармацевтични продукти, със сладникави и лицемерно нравоучителни истории и обширен репортаж за готическите катедрали, но го изчетох от кора до кора, без да вдигам поглед от него, за да избегна общуването със съседките си, чиито разговори изобщо не ме интересуваха. Нямах никакво намерение да завързвам разговор с когото и да било, но имаше голяма вероятност да срещна някоя клиентка.
Излязох от фризьорския салон без кройките, с идеална прическа, но все още с тревога в душата. Времето беше все така мрачно, но реших да се поразходя, вместо да се прибера веднага вкъщи: предпочитах да се разсея и да не мисля за писмата на Бейгбедер, докато получа указания от Хилгарт какво да правя с тях. Тръгнах по улица „Алкала“ към Гран Виа. В началото разходката ми беше спокойна и безгрижна, но постепенно движението по тротоара нарасна, добре облечени минувачи се смесваха с ваксаджии, със събирачи на угарки и просяци, които излагаха на показ язвите без ни най-малък свян, за да получат милостиня. Едва тогава осъзнах, че съм излязла извън границите на периметъра, определен Хилгарт — навлизах в опасно пространство, в което можех да срещна някой познат от миналото. Вероятно изобщо нямаше да заподозрат, че жената, облечена с елегантно сиво палто, е същата шивачка от преди години, но за всеки случай реших да вляза в един киносалон, за да убия времето и същевременно да не рискувам повече от необходимото.