Салонът беше в Двореца на музиката, а филмът — „Ребека“. Прожекцията вече бе започнала, но за мен нямаше значение: интригата не ме интересуваше, търсех само малко уединение в очакване на часа, когато някой ще изпрати в дома ми указания как да действам. Разпоредителят ме придружи до един от последните странични редове, докато Лорънс Оливие и Джоан Фонтейн се носеха шеметно по безбройните завои на пътя в една открита кола. Когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че централната част на партера е практически пълна, но в зоната, в която се намираше редът ми, само тук-там се мяркаха фигури. Вляво имаше няколко двойки; вдясно беше празно. За кратко обаче — няколко минути след като влязох, забелязах, че някой сяда в края на реда, на десетина места от мен. Един мъж. Сам. Сам мъж, чието лице не успях да види тъмното. Обикновен мъж, който изобщо не би привлякъл вниманието ми, ако не бе облечен в светъл шлифер с вдигната яка, същи като на мъжа, който ме следеше от седмица. Мъж с шлифер с вдигната яка, който — ако се съди по посоката, накъдето обръщаше погледа си — се интересуваше повече от мен, отколкото от филма.
По гърба ми полазиха студени тръпки. Внезапно осъзнах, че предположенията ми са били верни: този мъж беше там заради мен, вероятно ме беше проследил от фризьорския салон, може би дори от дома ми; беше вървял след мен стотици метри, беше наблюдавал как купувам билет на касата, как прекосявам фоайето, влизам в салона и сядам на мястото си. Не му е било обаче достатъчно да ме наблюдава — след като ме бе съзрял в салона, той бе седнал едва на няколко метра от мен, преграждайки пътя ми към изхода. А аз, разстроена от новината за отстраняването на Бейгбедер, най-наивно бях решила в последния момент да не уведомявам Хилгарт за подозренията си, макар че те се бяха засилили през последните дни. Първата ми мисъл беше да избягам, но веднага си дадох сметка, че съм като в капан. Не можех да стигна до десния коридор, без да мина покрай него; в случай че избера да тръгна наляво, трябваше да обезпокоя малобройните зрители, които с мърморене щяха да станат или да свият краката си, за да ми направят път, така че непознатият щеше да има предостатъчно време да напусне мястото си и да ме последва. Тогава си спомних съветите на Хилгарт по време на обяда в Американската легация: заподозра ли, че ме следят, да запазя хладнокръвие и да се държа естествено.
Дързостта на непознатия обаче не предвещаваше нищо добро: прикритото и умело следене през изминалите дни сега се беше превърнало в демонстративно оповестяване на намеренията му. Тук съм, за да ме видите, сякаш казваше той. За да знаете, че ви следя и знам къде отивате; за да осъзнаете, че мога преспокойно да се намеся в живота ви; ето вижте, днес реших да ви проследя до киното и да ви преградя изхода; утре мога да направя с вас каквото си поискам.
Престорих се, че не му обръщам внимание, и опитах да се съсредоточа във филма, но не успях. Кадрите се сменяха пред очите ми, без да проумея техния смисъл и връзка: мрачна и величествена къща, икономка с вид на зла вещица, главна героиня, която винаги постъпва погрешно, и призракът на една пленителна жена, който се носи във въздуха. Вниманието на всички беше приковано в екрана, моето обаче бе насочено към по-близък обект. Докато минутите течаха и на екрана се сменяха образи в бяло, черно и сиво, аз няколко пъти навеждах глава, така че косата да закрие лицето ми отдясно, и се опитвах през нея да огледам незабелязано непознатия. Не успях да различа чертите му — разстоянието и тъмнината ми попречиха. Между нас обаче се установи мълчалива и изпълнена с напрежение връзка, сякаш ни свързваше общата липса на интерес към филма. Никой от двамата не затаи дъх, когато безименната героиня счупи порцелановата фигура, не ни обхвана паника, когато икономката се опита да я убеди да се хвърли в бездната; не се вцепенихме, когато разбрахме, че самият Макс де Уинтър може би е убиецът на перверзната си съпруга.
Думата „край“ се появи след опожаряването на Мандърлей и лека светлина обля салона. Първата ми реакция беше да скрия лицето си: по някаква абсурдна причина почувствах, че на светло съм по-уязвима за преследвача си. Наведох глава, косата за пореден път закри лицето ми и се престорих, че търся нещо в чантата си. Когато най-после вдигнах очи и погледнах надясно, мъжът бе изчезнал.
Със свито от страх сърце изчаках на мястото си, докато екрана стана бял. Всичките светлини се запалиха, последните зрители напуснаха салона, разпоредителите влязоха, за да приберат боклуците и забравените вещи между редовете. Едва тогава, все още уплашена, събрах смелост и станах.