Голямото фоайе беше препълнено и шумно: навън валеше като из ведро и чакащите да излязат зрители се блъскаха с дошлите за следващата прожекция. Приютих се зад една отдалечена колона в ъгъла и сред тълпата, гласовете и дима на цигарите се почувствах анонимна и в безопасност. Усещането за сигурност обаче продължи едва няколко минути — до момента, в който тълпата започна да се разпръсва. Новодошлите най-после влязоха в салона, за да се вглъбят в злощастията на семейство Де Уинтър и техните призраци. Най-предвидливите сред посетителите излязоха навън, подслонени под чадъри и шапки, най-непредвидливите — с вдигнати над главите си сака или вестници, а най-смелите — въоръжени единствено с дързостта си. Напуснали измамния свят на киното, всички те се сблъскваха отново с ежедневната действителност, която в тази есенна вечер беше приела формата на плътна дъждовна завеса, спускаща се безмилостно от небето.
Да се намери такси беше предварително изгубена битка, затова — подобно на излезлите преди мен — аз събрах смелост, покрих главата си с копринена кърпа, вдигнах яката на палтото си и се запътих към къщи под дъжда. Крачех бързо, нетърпелива да стигна колкото се може по-скоро, за да се скрия както от дъжда, така и от десетките подозрения, които ме връхлитаха, докато вървях. Обръщах постоянно глава назад: ту ми се струваше, че ме следят, ту решавах, че вече не ме следят. Всеки мъж с шлифер ме караше да ускоря крачка, макар и да съзнавах, че силуетът му се различава от този на мъжа, от когото се страхувах. Някой мина бързо покрай мен и когато неволно ме докосна по ръката, аз тичешком се скрих до витрината на една затворена аптека; един просяк ме дръпна за ръкава, молейки за милостиня, но вместо подаяние, изтръгна само изплашен вик. Опитах се да вървя редом с няколко почтени навил двойки, но те явно уплашени от натрапената близост, побързаха да се отдалечат от мен. Докато газех из локвите, чорапите ми се изпръскаха с кал, токът на лявата ми обувка се заклещи в решетката на канализацията. Крачех припряно и нетърпеливо по улиците, почти без да обръщам внимание на колите. Фаровете на някакъв автомобил ме заслепиха на едно кръстовище; малко след това чух клаксона на камионетка, един трамвай едва не ме повлече: няколко метра по-нататък се отдръпнах миг преди да ме връхлети една черна кола, която вероятно не ме бе забелязала поради дъжда. А може и да ме бе забелязала.
Пристигнах мокра до кости и останала без дъх; портиерът, нощният пазач, неколцина съседи и петима-шестима зяпачи се бяха скупчили на няколко метра от входа, преценявайки щетите, причини от водата, която бе наводнила мазетата. Никой не ме забеляза. Изкачих стъпалата две по две, смъкнах прогизналата кърпа от главата и извадих ключовете, изпълнена с облекчение, че бях успяла се прибера, без да срещна преследвача си. Нямах търпение да се потопя в горещата вана, за да прогоня студа и страха от тялото си. За жалост, успокоението беше кратко. Кратко като секундите, през които стигнах до вратата, влязох и установих нещо необичайно.
В салона светеше лампа. Потърсих някакво логично обяснение, въпреки че доня Мануела и момичетата винаги гасяха всички светлини, преди да си тръгнат, може би този следобед бяха забравили да хвърлят последен поглед. Ето защо запалената лампа не ми се стари толкова необичайно явление, за разлика от онова, което заварих в антрето. Шлифер. Светъл, мъжки. Беше окачен на закачалата и от него зловещо бавно се стичаха капки вода.
43.
Притежателят му ме чакаше, седнал в салона. Не успях да кажа нито дума в продължение на дълги мигове, които сякаш продължиха цяла вечност. Неочакваният гост също не заговори веднага. Само се гледахме втренчено сред тълпящите се в паметта ни спомени и чувства.
— Хареса ли ти филмът? — попита той най-сетне.
Не отговорих. Пред мен беше мъжът, който от дни ме следеше. Същият мъж, който преди пет години бе напуснал живота ми, облечен с подобен шлифер; същият гръб, който потъна в мъглата с една пишеща машина, когато узна, че ще го оставя, защото съм влюбена в друг. Игнасио Монтес, първият ми годеник, се бе появил отново в живота ми.
— Колко много сме преуспели, а, Сира? — добави той, като стана и тръгна към мен.
— Какво правиш тук, Игнасио? — успях да прошепна най-после аз.