Още не бях съблякла палтото си; забелязах, че водата се стича в краката ми, образувайки малки локвички на пода. Въпреки това не помръдвах.
— Дойдох да те видя — отвърна той. — Изсуши се и се преоблечи — трябва да поговорим.
Усмихваше се и с усмивката си сякаш казваше: проклет да съм, че имам желание да се усмихвам. Тогава си дадох сметка, че от входната врата ме делят само два метра; можех да се опитам да избягам, да сляза надолу, прескачайки три по три стъпалата, да стигна до портала, да изляза на улицата, да тичам. Отхвърлих идеята — предусещах, че не е в мой интерес да реагирам необмислено, без да разбера за какво става дума, затова се приближих и застанах лице в лице с него.
— Какво искаш, Игнасио? Как влезе? За какво си дошъл, защо ме следиш?
— По-бавно, Сира, по-бавно. Задавай ми въпросите един по един, не бързай. Но преди това, ако нямаш нищо против, предпочитам двамата да се настаним удобно. Малко съм уморен, знаеш ли? Снощи ме накара да стоя до много късно. Би ли ми наляла едно питие?
— Преди не пиеше — отвърнах аз, като се стараех да запазя спокойствие.
Студен като острието на ножицата ми смях прониза пространството от единия до другия край.
— Каква добра памет имаш. При толкова интересни истории, които навярно си преживяла през всичките тези години, изглежда невероятно, че си спомняш такива банални неща.
Да, изглеждаше невероятно, но си спомнях. За това и за много други неща. За дългите следобедни разходки без посока, за танците по време на увеселенията на открито. Спомнях си оптимизма и нежността му; спомнях си самата себе си от времето, когато бях само една обикновена шивачка и цялото ми бъдеще зависеше от женитбата с мъжа, чието присъствие в момента ме изпълваше със страх и несигурност.
— Какво ще пиеш? — попитах най-накрая. Постарах се гласът ми да звучи спокойно, да не издавам тревогата си.
— Уиски. Коняк. Все ми е едно — същото, което предлагаш на гостите си.
Налях му остатъка от коняка, от който предната вечер бе пил Бейгбедер; бяха останали само два пръста. Когато се обърнах към него установих, че е облечен с обикновен сив костюм — платът бе по-качествен и бе по-добре ушит в сравнение с костюмите, които носеше по време на годеничеството ни, но шивачът бледнееше в сравнение с шивачите на мъжете, с които напоследък бях обградена. Оставих чашата на масата до него и едва тогава забелязах, че върху нея има кутия с бонбони от „Ембаси“, увита в сребриста хартия и завързана с красива розова панделка.
— Някой ухажор ти е пратил подарък — каза той, като докосна с върховете на пръстите си кутията.
Не отвърнах нищо. Не можах, дъхът ми замря. Знаех, че някъде в опаковката на тази неочаквана пратка има кодирано съобщение от Хилгарт: съобщение, което никой, освен мен не трябваше да забележи.
Седнах на разстояние от него, в единия край на дивана, все още напрегната и мокра до кости. Престорих се, че не обръщам внимание на бонбоните, и се загледах мълчаливо в Игнасио, докато отмятах от лицето си мокрите кичури коса. Беше слаб, както преди, но лицето му не беше същото. Косата му бе започнала да побелява на слепоочията, въпреки че едва беше прехвърлил трийсетте. Имаше сенки под очите, бръчици в ъглите на устата и умореното лице на човек, който води неспокоен живот.
— Виж ти, виж ти, Сира, колко време мина.
— Пет години — уточних с рязък тон. — А сега, ако обичаш, кажи ми за какво си дошъл.
— За няколко неща — отвърна той. — Но предпочитам преди това да се преоблечеш в сухи дрехи. И донеси паспорта си, като се връщаш. В сегашното ти положение ми се стори доста неучтиво да ти го искам на излизане от киното.
— И защо трябва да ти показвам паспорта си?
— Защото, доколкото подочух, сега си мароканска гражданка.
— А теб какво те засяга това? Нямаш никакво право да се намесваш в живота ми.
— Кой ти каза, че нямам?
— С теб вече нямаме нищо общо. Аз съм друг човек, Игнасио, нямам нищо общо с теб и с никого другиго от времето, когато бяхме заедно. Много неща се случиха в живота ми през тези години. Вече не съм същата.
— Никой от нас не е същият, Сира. Никой не би могъл да е същият след война като нашата.
Двамата замълчахме. В паметта ми, като полудели чайки, се блъскаха безброй образи от миналото, безброй чувства, които не успявах да овладея. Пред мен беше мъжът, който можеше да бъде баща на децата ми, един добър човек, който ме обожаваше и когото аз нараних жестоко. Пред мен беше също мъжът, който можеше да се превърне в най-лошия ми кошмар, някой, който може би пет години бе предъвквал омразата си и сега беше готов на всичко, за да ме накаже за предателството ми. Например да ме издаде, да ме обвини, че не съм тази, за която се представям, и да извади дълговете ми от миналото.