— Къде беше през войната? — попитах аз почти със страх.
— В Саламанка. Отидох за няколко дни да видя майка си и въстанието ме завари там. А ти?
— В Тетуан — отвърнах, без да мисля. Може би не трябваше да бъда толкова недвусмислена, но вече беше късно. За моя изненада, отговорът ми сякаш му се понрави. Лека усмивка се появи на устните му.
— Разбира се — каза той тихо. — Разбира се, сега всичко придобива смисъл.
— Какво придобива смисъл?
— Нещо, което исках да зная за теб.
— Няма какво да знаеш за мен, Игнасио. Просто трябва да ме забравиш и да ме оставиш на мира.
— Не мога — отсече рязко той.
Не попитах защо. Уплаших се да не ми поиска обяснения, да ме упрекне, че съм го изоставила, и да ме обвини за това, което му сторих. Или още по-лошо: разтревожих се да не ми каже, че още ме обича, и да ме моли да се върна при него.
— Трябва да си тръгваш, Игнасио, трябва да забравиш за мен.
— Не мога, скъпа — повтори той, но този път с оттенък на горчива ирония. — Всичко бих дал, за да не си спомням за жената, която ме съсипа, но не мога. Работя за Главна дирекция „Сигурност“ към Министерството на вътрешните работи. Отговарям за наблюдението и следенето на чужденците, които влизат в страната, най-вече онези, които пребивават в Мадрид с намерение да останат. И ти си сред тях. На едно от първите места.
Не знаех дали да се смея, или да плача.
— Какво искаш от мен? — попитах, когато най-после успях да се съвзема.
— Документ за самоличност — каза той. — Паспорт и митническо разрешение за всичко, което е дошло тук от чужбина. Преди това обаче се преоблечи.
Говореше с хладен и уверен тон, професионално. Беше съвсем различен от онзи другия Игнасио — нежен и подобен на дете, когото пазех в спомените си.
— Можеш ли да ми покажеш служебна карта? — попитах тихо. Предполагах, че не лъже, но исках да спечеля време, за да осмисля очевидното.
Извади портфейл от вътрешния джоб на сакото си. Отвори го със същата ръка, с която го държеше, със сръчността на човек, свикнал често да се легитимира. Наистина там бяха снимката и името му до длъжността и службата, която току-що бе споменал.
— Момент — прошепнах аз.
Отидох в стаята си. Извадих бързо от гардероба бяла блуза и синя пола, после отворих едно чекмедже, за да взема чисто бельо. Тогава докоснах с пръсти писмата на Бейгбедер, скрити под сгънатите комбинезони. Поколебах се няколко секунди, без да знам какво да правя с тях — дали да ги оставя, където бяха, или да потърся по-сигурно място. Огледах стаята с търсещи очи — може би над гардероба, може би под дюшека. Или пък между чаршафите. Или зад огледалото на тоалетката. Или в кутия за обувки.
— Побързай, ако обичаш — извика Игнасио от салона.
Тикнах писмата в дъното, закрих ги напълно с половин дузина комбинезони и затворих рязко чекмеджето. Мястото не беше нито по-добро, нито по-лошо от което и да е друго, така че за предпочитане беше да не предизвиквам съдбата.
Изсуших се, преоблякох се, извадих паспорта от нощното шкафче и се върнах в салона.
— Арис Агорик — прочете той бавно, когато му го връчих. — Родена в Танжер, жителка на Танжер. Има рожден ден на същата дата като теб, какво съвпадение.
Не отговорих нищо. Внезапно ми призля и едва се сдържах да не повърна.
— Може ли да знам защо си променила националността си?
Умът ми със светкавична бързина скалъпи лъжата. Нито аз, нито Хилгарт бяхме предвидили, че мога да се окажа в подобно положение.
— Откраднаха ми паспорта, но не можах да си извадя нов от Мадрид заради войната. Един приятел уреди всичко, за да ми дадат марокански паспорт и да пътувам безпрепятствено. Не е фалшив, можеш да провериш.
— Вече го направих. А името?
— Решиха, че е по-добре да го сменя, да бъде нещо арабско.
— Арис Агорик? Това арабско ли е?
— Шилха е — излъгах. — Диалектът на кабилите в Риф — добавих аз, като си спомних лингвистичните умения на Бейгбедер.
Той замълча за момент, като ме гледаше все така втренчено. Стомахът още ме присвиваше, но се помъчих да го успокоя, за да не се наложи да изтичам в банята.