— Искам да знам също каква е целта на престоя ти в Мадрид — попита накрая той.
— Да работя. Да шия, както винаги — отвърнах. — Това е шивашко ателие.
— Покажи ми го.
Заведох го в салона в дъното и му показах мълчаливо топовете плат, шаблоните и списанията. После го поведох по коридора и отворих вратите на всички помещения. Безупречните пробни. Банята за клиентките. Шивашкото ателие, пълно с изрезки от плат кройки и манекени с полусглобени дрехи. Стаята за гладене и няколко тоалета, които чакаха реда си. Накрая склада. Вървяхме заедно, един до друг, както толкова пъти бяхме обикаляли по пътищата на живота преди време. Спомних си, че тогава беше с почти една глава по-висок от мен; сега разликата изглеждаше по-малка. Само че това не се дължеше на грешка на паметта: когато бях начинаеща шивачка, а той — кандидат-чиновник, аз почти не носех обувки с токове; пет години по-късно с високите си токчета стигах до средата на лицето му.
— Какво има в дъното? — попита той.
— Спалнята ми, две бани и четири стаи; две от тях са за гости, а другите две са празни. Освен това трапезария, кухня и сервизни помещения — изрецитирах на един дъх.
— Искам да ги видя.
— Защо?
— Няма да ти давам обяснения.
— Добре — прошепнах аз.
Показах му стаите една по една със свито сърце и престорено хладнокръвие, което беше на светлинни години от истинското ми състояние; опитах се да прикрия треперенето на ръката, когато завъртах електрическите ключове и натисках дръжките на вратите. Писмата на Бейгбедер за Розалинда бяха останали в гардероба в спалнята ми, под бельото; краката ми се подкосиха при мисълта, че може да му хрумне да отвори чекмеджето и да ги намери. Влезе в стаята. Гледах го със свито сърце, докато обикаляше бавно из нея. Прелисти с престорен интерес романа, който беше на нощното шкафче и след това го върна на мястото му; прокара пръсти по краката на леглото, вдигна една четка от тоалетката, надникна през балкона. Надявах се с това да приключи посещението си, но не го направи. Все още оставаше нещо, от което най-много се боях. Отвори едното крило на гардероба, в което имаше горни дрехи. Докосна ръкава на едно дълго сако и колана на друго, после затвори. Отвори следващото крило и аз затаих дъх. Пред очите му се появиха чекмеджета. Отвори първото — шалчета. Повдигна края на едно, после на друго, на трето; върна чекмеджето на мястото му. Издърпа второто и аз затаих дъх — чорапи. Затвори го. Когато пръстите му докоснаха третото, усетих как краката ми омекват. Там, скрити зад копринените комбинезони, се намираха написани на ръка документи, които излагаха в първо лице обстоятелствата около нашумялото министерско уволнение, за което говореше цяла Испания.
— Мисля, че отиваш твърде далеч, Игнасио — прошепнах аз.
За миг ръцете му застинаха на дръжката на чекмеджето, сякаш обмисляше какво да прави. Стана ми студено, стана ми топло, почувствах тревога, жажда. Реших, че това ще е краят. После забелязах, че устните му се полуотварят, за да каже нещо. „Да продължим“, изрече лаконично той. Затвори крилото на гардероба, а аз едва сдържах въздишката на облекчение и неистовото желание да се разплача. Овладях се, доколкото можах, и отново поех ролята на екскурзовод по задължение. Огледа банята, в която се къпех, масата, на която се хранех, килера, където държах храната, коритото, където момичетата перяха дрехите. Може би не продължи по-нататък от уважение към мен, може би просто от неудобство, или защото правилата на работата му определяха граници, които не посмя да прекрачи — това така и не разбрах. Върнахме се в салона, без да разменим нито дума, докато аз благодарях на Бога, че обискът не беше по-обстоен.
Седна на същото място, а аз се настаних срещу него.
— Всичко наред ли е?
— Не — отсече той. — Нищо не е наред. Нищо.
Затворих очи, стиснах силно клепачи и отново отворих очи.
— Кое не е наред?
— Нищо не е наред, нищо не е такова, каквото би трябвало да бъде.
Внезапно нещо проблесна в съзнанието ми.
— Какво очакваше да намериш, Игнасио? Какво искаше да намериш, но не намери?
Не отговори.
— Смяташе, че всичко е прикритие, нали?
Пак не отговори, но отклони разговора в удобна на него посока отново пое нещата в свои ръце.
— Много добре знам кой е стъкмил цялата тази бутафория.