— Каква бутафория? — попитах.
— Тази пародия на ателие.
— Това не е пародия. Тук се работи здраво. Трудя се повече от десет часа на ден, седем дни в седмицата.
— Съмнявам се — каза той кисело.
Станах, приближих се до креслото му. Седнах на страничната облегалка и хванах дясната му ръка. Не се възпротиви, нито ме погледна. Плъзнах пръстите му по дланите ми, по собствените пръсти — бавно, за да почувства с кожата си всеки сантиметър от моята. Само исках да му дам доказателства за работата си, да усети мазолите и грапавините, причинени от ножиците, иглите и напръстниците в продължение на толкова години. Забелязах как потръпна при допира на ръцете ми.
— Това са ръце на работеща жена, Игнасио. Знам какво мислиш за мен и с какво смяташ, че се занимавам, но искам да те уверя, че това не са ръце на нечия метреса. Мъчно ми е, че те нараних, наистина много съжалявам. Не се отнесох добре с теб, но всичко вече е минало и няма връщане назад; няма да постигнеш нищо, като се намесваш в живота ми и търсиш в него несъществуващи призраци.
Престанах да плъзгам пръстите му по моите, но задържах ръката му между дланите си. Беше ледена. Постепенно се стопли.
— Искаш ли да знаеш какво ми се случи, след като се разделихме? — попитах го тихо.
Кимна. Все така не ме гледаше.
— Отидохме в Танжер. Забременях и Рамиро ме изостави. Изгубих детето. Внезапно се оказах сама в чужда страна, болна, без пари, обременена с дългове, които той остави на мое име, без да имам къде да се подслоня. Полицията ме преследваше, преживях ужасен страх, оказах се замесена в незаконни дейности. А после отворих ателие с помощта на една приятелка и отново започнах да шия. Работех ден и нощ, намерих си приятели, съвсем различни хора. Започнах да общувам с тях, влязох в един нов свят, но не престанах да шия. Срещнах също един мъж, един чуждестранен журналист, в когото навярно бих могла да се влюбя и с когото може би отново щях да бъда щастлива, но знаех, че рано или късно той ще замине, и се въздържах да се впускам в друга връзка от страх да не страдам отново, от страх да не преживея пак разкъсващата болка, която почувствах, когато Рамиро замина без мен. Сега се върнах в Мадрид сама и продължавам да работя, вече видя какво има в дома ми. Не знам дали това ти е достатъчно, но те уверявам, че платих скъпо за страданията, които ти причиних. В случай че съществува Божие правосъдие, то съвестта ми е спокойна, защото, ако поставим на везната това, което аз ти причиних, и това, което причиниха на мен, везните са изравнени.
Не разбрах дали думите ми го трогнаха, успокоиха или объркаха още повече. Няколко минути стояхме мълчаливо, аз държах ръката му между дланите си, телата ни бяха едно до друго, всеки усещаше присъствието на другия. След малко аз се отдръпнах и се върнах на мястото си.
— Какво общо имаш с министър Бейгбедер? — попита тогава той. Тонът му не беше остър, но не беше и мек — беше нещо средно между интимността, която бяхме споделили преди няколко мига и безкрайната дистанцираност в началото. Забелязах, че се опитва да възвърне професионалното си поведение. И забелязах също със съжаление, че може да постигне това без особено усилие.
— Хуан Луис Бейгбедер ми е приятел от Тетуан.
— Какъв приятел по-точно?
— Не ми е любовник, ако това имаш предвид.
— Прекара миналата нощ с теб.
— Прекара нощта в дома ми, не с мен. Не съм длъжна да ти давам отчет за личния си живот, но предпочитам да изясня нещо, за да не храниш никакво съмнение: с Бейгбедер не поддържаме любовна връзка. Снощи не сме спали заедно. Нито снощи, нито когато и да било. Не ме издържа никакъв министър.
— Тогава защо?
— Защо не сме спали заедно или защо не ме издържа никакъв министър?
— Защо дойде тук и остана почти до осем сутринта?
— Защото току-що бе научил, че са го отстранили, и не искаше да бъде сам.
Стана и се приближи до един от балконите. Заговори отново, докато гледаше навън, с пъхнати в джобовете на панталона ръце:
— Бейгбедер е кретен. Предател, купен от британците. Глупак, омаян от една английска кучка.
Засмях се без желание. Станах, приближих се до него.
— Нямаш представа, Игнасио. Може да работиш, за когото там работиш в Министерството на вътрешните работи и да са ти възложили да сплашваш всички чужденци, които минават през Мадрид, но нямаш никаква представа кой е полковник Бейгбедер и защо се е държал по този начин.