— Знам достатъчно.
— Какво?
— Че заговорничи срещу родината си. И че е некомпетентен като министър. Това твърдят всички, като започнем с пресата.
— Сякаш някой вярва на тази преса… — отбелязах иронично аз.
— А на кого вярваш? На новите си приятели чужденци?
— Може би. Знаят много повече неща от вас.
Обърна се и тръгна към мен с решителни крачки. Застана почти на педя от лицето ми.
— Какви неща знаят? — попита с дрезгав глас.
Разбрах, че е по-добре да замълча, и той продължи:
— Случайно да знаят, че мога да те депортирам още тази сутрин? Знаят ли, че мога да накарам да те арестуват, да превърнат екзотичния ти марокански паспорт в мокра хартия и да те изведат от страната със завързани очи, без никой да разбере? Приятелят ти Бейгбедер вече е извън правителството, останала си без покровител.
Беше толкова близо до мен, че можех ясно да видя докъде бе пораснала брадата му, след като се бе обръснал сутринта. Можех да забележа как адамовата му ябълка се движи, докато говори, да съзра всеки милиметър от движението на устните му, които толкова пъти ме бяха целували, а сега изричаха сурови заплахи.
Отговорих, като заложих всичко на една карта. Една фалшива като мен карта.
— Бейгбедер вече го няма, но ми остават други възможности, за които нямаш дори представа. Клиентките, за които шия, имат влиятелни съпрузи и любовници, а аз съм близка приятелка с много от тези жени. Могат да ми дадат дипломатическо убежище в поне половин дузина посолства, стига да поискам, като започнем с посолството на Германия, от което, между другото, държат здраво за топките собствения ти министър. Мога да си спася кожата с най-обикновено телефонно обаждане. Ти обаче може и да не успееш да го направиш, ако продължаваш да си пъхаш носа, където не трябва.
Никога не бях лъгала толкова безочливо. Вероятно дръзкият тон, с който говорех, се дължеше на чудовищността на лъжата ми. Не разбрах дали ми повярва. Може би да — историята беше неправдоподобна като житейския ми път, но аз, бившата му годеница, превърнала се в мароканска гражданка, бях тук като очевидно доказателство, че и най-невероятното може в даден момент да се превърне в чиста истина.
— Ще видим това — процеди той през зъби.
Отдръпна се от мен и отново седна.
— Не ми харесва този човек, в когото си се превърнал, Игнасио — прошепнах аз зад гърба му.
Той се изсмя горчиво.
— Какво право имаш ти да ме съдиш? Да не се смяташ за нещо повече, защото си прекарала войната в Африка и сега си се върнала като важна дама? Да не мислиш, че си по-добра от мен, защото приемаш в дома си министри предатели и ухажори ти пращат бонбони, докато останалите имаме само купони за черен хляб и леща?
— Съдя те, защото държа на теб и ти желая най-доброто — уточних аз. Гласът ми едва се чуваше.
В отговор той отново се изсмя. По-горчиво отпреди. И по-искрено.
— Ти държиш единствено на себе си, Сира. Аз, на мен, за мен. Аз работих, аз страдах, аз вече изплатих вината си — аз, аз, аз, аз. Никой друг не те интересува, никой. Случайно да си си направила труда да провериш какво е станало с познатите ти след войната? Хрумнало ли ти е поне веднъж да се върнеш в квартала си, издокарана с някой от елегантните си тоалети, за да разпиташ за тях, за да провериш дали някой не се нуждае от помощта ти? Знаеш ли какво е станало със съседите и приятелките ти през всичките тези години?
Въпросите му отекваха като удари с чук върху съвестта ми, като шепа сол, вероломно хвърлена в очите. Нямах отговори: не знаех нищо, защото бях избрала да не знам. Спазих заповедите, бях се държала дисциплинирано. Казаха ми да не излизам извън определен кръг от хора и така и направих. Положих усилия, за да не видя другия Мадрид, реалния, истинския. Ограничих действията си в границите на един идиличен град и се заставих да не се вглеждам в другото му лице: в улиците, изпъстрени с дупки, в улучените от снаряди сгради, в прозорците без стъкла и пресъхналите фонтани. Предпочитах да не спирам погледа си върху цели семейства, които ровеха из сметта за картофени обелки, да не обръщам очи към облечените в черно жени, които вървяха по тротоарите с бебета, притиснати към сухите им гърди; дори не поглеждах рояците мръсни и босоноги деца около тях, които, със засъхнали сополи по лицето и с обръснати и покрити със струпеи глави, подръпваха минусите за ръкава и се молеха за подаяние: „… господине, дайте милостиня, умолявам ви, госпожице, дайте милостиня, Бог ще ви възнагради“. Бях се оказала превъзходен и послушен агент на служба към британското разузнаване. Изключително послушен.