— А ти можеш ли да сториш нещо за тях? — попитах аз, като направих усилие да се успокоя.
— Малко. Почти нищо. С престъпленията по време на войната се занимават военните трибунали. При мен идват за последен отчаян опит, обръщат се към всеки познат, който работи в администрацията.
— Но ти си от режима…
— Аз съм само обикновен чиновник без никаква власт, едно стъпало в йерархията — прекъсна ме той. — Не мога да направя нищо, освен да изслушам жалбите им, да ги упътя къде да отидат, в случай, че знам, и да им дам малко пари, когато видя, че са на ръба на отчаянието. Дори не съм член на Фалангата — просто участвах във войната, където тя ме завари, и съдбата пожела накрая да се окажа на страната на победителите. Затова постъпих в министерството и поех работата, която ми възложиха. Аз обаче не съм на ничия страна: видях твърде много ужаси и накрая изгубих уважение към всички. Изпълнявам заповеди, защото с това си изкарвам прехраната. Така че си затварям устата, свеждам глава и се разкъсвам от работа, за да издържам семейството си, това е всичко.
— Не знаех, че имаш семейство — казах аз, докато бършех сълзите си с кърпичката, която той ми даде.
— Ожених се в Саламанка и след войната дойдохме в Мадрид. Имам жена, две малки деца и дом. Поне знам, че някой ме чака след края на деня, колкото и тежък и гаден да е бил. Къщата ни изобщо не прилича на тази, но в нея винаги има запален огън и детски смехове в коридора. Синовете ми се казват Игнасио и Мигел, жена ми — Амалия. Никога не съм я обичал толкова, колкото обичах теб, нито умее да движи грациозно като теб ханша си, когато върви по улицата, нито съм я пожелавал някога така, както пожелах теб тази вечер, когато държеше ръката ми. Винаги обаче посреща трудностите с дух и кураж, пее, когато готви в кухнята с оскъдните продукти, и ме прегръща нощем, когато ме измъчват кошмари и крещя и плача, защото сънувам, че отново съм на фронта, и мисля, че ще ме убият.
— Съжалявам, Игнасио — промълвих със задавен от сълзите глас.
— Може да съм конформист и посредствен човек, послушен слуга на една реваншистка държава — добави той, като ме гледаше право в очите, — но ти нямаш право да ми казваш дали харесваш или не, мъжа, в когото съм се превърнал. Не можеш да ми даваш морални съвети, Сира, защото, ако аз съм лош, ти си още по-лоша. На мен поне ми е останала капка състрадание в душата; в твоята дори и това няма. Ти си само един егоист, който живее в огромна къща, от чиито ъгли наднича самотата. Един ренегат, който се е откъснал от корените си и не е способен да мисли за никого другиго, освен за себе си.
Исках да му извикам да млъкне, да ме остави на мира и да напусне живота ми завинаги, но преди да успея да изрека дори първата сричка, избухнах в неудържими ридания, сякаш нещо вътре в мен се бе разкъсало. Плаках. Скрих лице в шепите си и плаках безутешно, безкрайно. Когато най-после престанах и се върнах към действителността, беше след полунощ и Игнасио вече го нямаше. Беше си отишъл безшумно, със същата деликатност, с която винаги себе отнасял към мен. Но страхът и тревогата, които идването му предизвика у мен, не се разсеяха. Не знаех какви последствия щеше да има това посещение, не знаех какво ще стане с Арис Агорик след тази вечер. Може би предишният Игнасио щеше да се смили над жената, която толкова бе обичал, и щеше да я остави да продължи спокойно пътя си. А може би душата му на примерен чиновник на Нова Испания щеше да го накара да докладва на началниците си за фалшивата ми самоличност. Може би — както той самият заплаши — щяха да ме арестуват. Или депортират. Или да изчезна безследно.
На масата имаше кутия бонбони, която съвсем не беше толкова безобидна, колкото изглеждаше. Отворих я с една ръка, докато с другата бършех последните сълзи. Вътре намерих само две дузини бонбони от млечен шоколад. Тогава разгледах опаковката и на розовата панделка, с която кутията бе вързана, открих едва забележими чертички. Дешифрирах ги за три минути. „Спешна среща. Медицински кабинет доктор Рико. Каракас 29. Единайсет сутринта. Изключителни предпазни мерки.“
До бонбоните бе останала чашата, която няколко часа по-рано бях наляла за Игнасио. Недокосната. Както той самият каза, никой от нас вече не беше същият. Но макар че животът беше променил всички нас, той все така не пиеше.
Четвърта част
44.
Няколкостотин човека, добре нахранени и празнично облечени, посрещнаха новата 1941 г. в кралския салон на Мадридското казино под звуците на кубински оркестър. Сред тях бях и аз.