Първоначалното ми намерение беше да прекарам вечерта сама, може би щях да поканя доня Мануела и момичетата на печен петел и бутилка сайдер, но две мои клиентки — сестрите Алварес-Викуня, бяха толкова настойчиви, че промених плановете си. Макар и без особено въодушевление, аз се подготвих старателно за вечерта: косата ми беше прибрана в нисък кок, очите ми бяха гримирани с марокански кхол, за да придобия екзотичния вид на чуждоземка, каквато се предполагаше, че съм. Бях си ушила за вечерта подобие на туника от сребрист плат със свободни ръкави и широк колан, вталяващ силуета; дреха, която беше нещо средно между екзотичен арабски кафтан и елегантен вечерен европейски тоалет. Нежененият брат на двете сестри ме взе от къщи — някой си Ернесто, от когото си спомням единствено птичето лице и мазната почтителност, с която ме удостои. Изкачих се смело по голямата мраморна стълба и се престорих, че не забелязвам нито великолепието на салона, нито няколкото чифта очи, които се забиха безочливо в мен. Дори не обърнах внимание на огромните кристални полилеи от Ла Гранха, висящи от таваните, на изящните фризове и внушителните картини по стените. Увереност, самообладание — ето това излъчваше моят образ. Сякаш пищната обстановка беше естествената ми среда. Сякаш разкошът за мен бе същото, което бе водата за рибата.
Де да беше така. Въпреки че живеех сред коприна и дантели, като тези, които носеха дамите около мен, ритъмът на предходните месеци съвсем не се беше оказал безгрижен и спокоен — напротив, беше низ от дни и нощи, през които двете ми занимания изсмукваха като пиявици все по-оскъдното ми време.
Срещата с Хилгарт два месеца по-рано, непосредствено след посещенията на Бейгбедер и Игнасио, беше повратна точка в начина ми на действие. Дадох му подробна информация за първото, за второто обаче не споменах. Може би трябваше да го направя, но нещо ме възпря — свян, нерешителност, може би страх. Съзнавах, че появата на Игнасио бе последица от непредпазливостта ми: би трябвало да уведомя морския аташе още при първите си подозрения, че ме следят. Може би така щях да попреча на представителя на Министерството на вътрешните работи да проникне с лекота в жилището ми и да ме чака в салона. Тази среща обаче беше твърде лична, твърде емоционална и болезнена, за да я вместя в бездушните калъпи на тайните служби. Премълчавайки за срещата, аз престъпвах инструкциите, които ми бяха дали, и разбира се, пренебрегвах най-елементарните условия за изпълнението на задачата си. Въпреки това рискувах. А и не за първи път скривах нещо от Хилгарт: не му бях казала също, че доня Мануела е част от миналото към което той ми бе забранил да се връщам. За щастие нито наемането на бившата ми работодателка, нито посещението на Игнасио бяха имали непосредствени последици — в ателието не беше пристигнала заповед за депортиране, никой не ме беше извикал на разпит в зловещ кабинет, а призраците с шлифер най-после престанаха да ме преследват. Все още не беше ясно обаче дали това е окончателно, или е само затишие пред буря.
На срещата, която ми определи по спешност след отстраняването на Бейгбедер, Хилгарт се държа привидно равнодушно, както в деня, в който се запознах с него, но интересът му да чуе и най-малката подробност за посещението на полковника ми подсказа, че посолството му е разтревожено и смутено от новината за уволнението.
Намерих лесно адреса, който ми бе посочил, първия етаж на една старинна сграда — на пръв поглед нищо подозрително. Секунди след като натиснах звънеца, вратата се отвори и една възрастна медицинска сестра ме покани да вляза.
— Имам час при доктор Рико — обявих аз, следвайки указанията от панделката на бонбониерата.
— Последвайте ме, ако обичате.
Както и очаквах, когато ме въведе в широкото помещение, не заварих никакъв лекар — там беше само англичанинът с гъсти надвиснали вежди, зает със съвсем различна дейност. Няколко пъти преди това го бях виждала в „Ембаси“ със синята флотска униформа, но този ден беше облечен цивилно: светла риза, вратовръзка на точки и елегантен костюм от сив фланелен плат. Въпреки облеклото си, той изглеждаше съвсем не на място в този кабинет, оборудван за упражняването на професия, която нямаше нищо общо с неговата: метален параван с памучни завески, шкафове със стъклени витрини, пълни с бурканчета и апарати, една болнична кушетка встрани, свидетелства и дипломи по стените. Стисна енергично ръката ми, без да губи време за излишни поздрави и любезности.