Заговорих веднага щом седнахме. Възстанових секунда по секунда вечерта, когато Бейгбедер дойде, като се опитвах да не пропусна нито една подробност. Предадох всичко, което той каза, описах изчерпателно състоянието му, отговорих на десетки въпроси и му връчих недокоснати писмата за Розалинда. Говорих повече от час, през който той ме слушаше, седнал неподвижно, с напрегнато изражение, като методично, цигара след цигара, изпуши цяла кутия „Крейвън Ей“.
— Още не знаем до каква степен тази министерска смяна ще ни се отрази, но положението никак не е оптимистично — поясни той накрая, гасейки последния фас. — Информирахме Лондон, но до момента още нямаме отговор, така че засега изчакваме. Поради това ви моля да бъдете изключително предпазлива. Не бива да допускате най-незначителна грешка. Проявили сте смелост, като сте приели Бейгбедер в дома си. Разбирам, че не сте могли да му затворите вратата и добре сте сторили, че сте го успокоили и така сте предотвратили една още по-опасна развръзка, но сте се изложили на много голям риск. От сега нататък ви моля да бъдете по-внимателна. Постарайте се да избягвате подобни ситуации. И се оглеждайте за подозрителни лица около вас, особено близо до дома ви: възможно е да ви следят.
— Ще внимавам, не се безпокойте. — Предположих, че може би подозира нещо за Игнасио и следенето, но предпочетох да не питам.
— Всичко ще се обърка още повече, само това знаем засега — добави той, като ми протегна отново ръката си, този път на сбогуване. — След като се освободиха от неудобния министър, предполагаме, че натискът на Германия над Испания ще се засили. Затова бъдете внимателна и готова за всякакви непредвидени случаи.
През следващите месеци действах съобразно указанията: намалих минимум рисковете, гледах да се появявам на публични места колкото е възможно по-малко и се съсредоточих изцяло върху задачите си. Продължавахме да шием — все повече и повече. Относителното спокойствие, което настъпи с включването на доня Мануела в работата на ателието, продължи едва няколко седмици: нараслата клиентела и наближаващите коледни празници ме накараха да дам всичко от себе си. При все това обаче, от проба на проба, аз изпълнявах и другата си задача — тайната, паралелната. И така, докато нагласях талията на някой тоалет за коктейл, получавах информация за поканените на приема, който даваше германското посолство в чест на Химлер, началника на Гестапо, а докато вземах мерки за новия тайор на една баронеса, научавах за въодушевлението, с което германската колония в Мадрид очаква предстоящото откриване на ресторанта на Ото Хорхер, любимеца на висшите нацистки кръгове в собствената им столица. За всичко това и за много други неща осведомих най-стриктно Хилгарт: анализирах най-внимателно материала, подбирах най-точните думи, като кодирах съобщенията сред предполагаемите шевове, и ги предавах редовно, както винаги. Вслушах се в предупрежденията му и непрекъснато бях нащрек за всичко, което ставаше около мен. И благодарение на това през тези дни забелязах, че някои неща се промениха: дребни подробности, които може би бяха резултат от новите обстоятелства или може би бяха плод на обикновена случайност. Една събота не заварих в музея „Прадо“ мълчаливия плешив мъж, който обикновено вземаше папката ми с кодирани съобщения. Никога повече не го видях. Няколко седмици по-късно момичето от гардероба на фризьорския салон беше заместено от друга жена — възрастна и дебела, но почти толкова непроницаема. Забелязах засилено наблюдение по улиците и в заведенията, като постепенно се научих да различавам хората, които бяха натоварени с тази задача: едри като гардероби германци, мълчаливи и заплашителни, с дълги почти до земята палта; мършави испанци, които пушеха нервно пред някой вход, до някое заведение, зад някой афиш. Макар че не бях обект на вниманието им, гледах да ги заобиколя, като променях посоката или сменях тротоара веднага щом ги забележех. Понякога влизах в магазин или се спирах пред близката сергия или витрина, за да не се озова лице в лице с някого от тях. В други случаи обаче ми беше невъзможно да ги избегна, защото се натъквах на тях неочаквано и нямах възможност да маневрирам. Тогава се въоръжавах със смелост — казвах си „хайде“, ускорявах крачка и отправях дръзко поглед напред. Самоуверена, безразлична, почти надменна, сякаш това, което носех в ръце, беше някоя лекомислена покупка или козметичен несесер, а не кодирани данни за личния живот на най-изтъкнатите личности на Третия райх в Испания.