Следях също така политическите събития в страната. Всяка сутрин пращах Мартина — също както Жамила в Тетуан — да купи вестници: „АВС“, „Ариба“, „Ел Алкасар“. По време на закуската, докато отпивах от кафето с мляко, четях жадно статиите за това, което става в Испания и Европа. Така научих, че Серано Сунер е встъпил в длъжност като нов министър на външните работи, и проследих буква по буква новините за пътуването, по време на което той и Франко се бяха срещнали с Хитлер в Андай. Прочетох също за тристранния пакт между Германия, Италия и Япония, за нахлуването в Гърция и за хилядите събития, които се случваха с шеметна бързина в тези бурни времена.
Четях, шиех и информирах. Информирах, шиех и четях — това бе ежедневието ми в края на отиващата си година. Затова може би приех предложението да отпразнувам настъпването на Новата година в казиното — имах нужда от малко развлечение, за да се отърся от огромното напрежение.
Марита и Тете Алварес-Викуня се запътиха към брат си и мен веднага щом ни видяха да влизаме в салона. Направихме си взаимни комплименти за тоалетите и прическите, обсъдихме банални и незначителни неща и аз, както винаги, вмъкнах няколко думи на арабски и претенциозни изрази на френски. През това време огледах салона крадешком и забелязах няколко познати лица, доста униформи и тук-там по някой пречупен кръст. Запитах се колко ли от гората, които се разхождаха спокойно наоколо, са прикрити доносници и информатори като мен. Предположих, че вероятно не са малко, така че реших да не се доверявам на никого и да бъда нащрек. Може би щях да успея да получа някаква информация, която да представлява интерес за Хилгарт и хората му. Докато кроях такива планове и едновременно с това се преструвах, че внимавам в разговора, моята домакиня Марита се отлъчи от нас за кратко. Върна се, хванала под ръка един мъж, и аз веднага разбрах, че вечерта се е променила безвъзвратно.
45.
— Арис, скъпа, искам да ти представя бъдещия си свекър Гонсало Алварадо. Гори от желание да поговори с теб за пътуванията си в Танжер и за приятелите, които е оставил там, може би познаваш някои от тях.
Пред мен наистина стоеше Гонсало Алварадо, моят баща. Облечен с фрак и с чаша уиски в ръка. В първата минута, в която погледите ни се срещнаха, разбрах, че много добре знае коя съм. Във втората осъзнах, че идеята да бъда поканена на това празненство е била негова. Когато ме поздрави, като пое ръката ми и леко я докосна с устни, никой в салона не би могъл дори да предположи за миг, че петте пръста, които държи, принадлежат на собствената му дъщеря. Бяхме се видели само веднъж в живота в продължение два часа, но както казват, кръвта навярно бе проговорила в него. А може би проницателността и добрата памет бяха причината, а не толкова бащинският инстинкт.
Беше отслабнал, а косата му още по-бяла, но имаше все така внушителна осанка. Оркестърът засвири „Тези зелени очи“ и ме покани да танцуваме.
— Толкова се радвам да те видя отново — каза ми. Стори ми се, че тонът му бе искрен.
— Аз също — излъгах. В действителност не знаех дали се радвам — все още бях твърде объркана от неочакваната среща, за да мога да я преценя хладнокръвно.
— Значи сега имаш друго име, друга фамилия и се предполага, че си мароканка. Сигурно няма да ми кажеш на какво се дължат тези промени.
— Не, не смятам да го правя. Освен това не вярвам, че ви интересуват толкова, много са лични.
— Говори ми на „ти“, моля те.
— Както кажеш. Може би искаш да те наричам и татко? — попитах с лека ирония.
— Не, благодаря. Гонсало е достатъчно.
— Добре. Как си, Гонсало? Мислех, че са те убили по време на войната.
— Както виждаш, оцелях. Това е дълга, твърде зловеща история за една новогодишна нощ. Как е майка ти?
— Добре. Сега живее в Мароко, имаме ателие в Тетуан.
— Значи все пак сте ме послушали и сте напуснали Испания навреме?
— Нещо такова. Нашата история също е дълга.
— Може би ще ми я разкажеш някой ден. Нека се видим, за да си поговорим. Позволи ми да те поканя на обяд — предложи той.
— Едва ли ще мога. Излизам рядко, имам много работа. Тук съм по настояване на моите клиентки. Колко съм наивна — в началото помислих, че настойчивостта им е напълно безкористна. Сега виждам, че зад любезната и невинна покана към модистката на сезона, има нещо повече. Ти си подхвърлил тази идея, нали?
Не каза нито „да“, нито „не“, но утвърдителният отговор се полюшваше във въздуха между акордите на болерото.