— Марита, годеницата на сина ми, е добро момиче мила и възторжена, каквито са малко жени, макар и да не е много умна. Във всеки случай, я ценя много, защото само тя успя да вкара в правия път разхайтения ти брат Карлос и ще го отведе пред олтара след два месеца.
Двамата отправихме поглед към клиентката ми, която си шепнеше в момента със сестра си Тете. И двете, издокарани в тоалети, ушити „При Арис“, не откъсваха очи от нас. Аз разтегнах устните си в престорена усмивка и си дадох обещание да не вярвам повече на клиентки, които омайват с песните си на сирени самотните души в толкова тъжна нощ като края на една година.
Гонсало, баща ми, продължи:
— Видях те три пъти през есента. Първия път излезе от едно такси и влезе в „Ембаси“; аз разхождах кучето си на петдесет метра от входа, но ти не ме забеляза.
— Не, наистина не съм те забелязала. Обикновено бързам.
— Стори ми се, че си ти, но те видях само за секунди и помислих, че съм се припознал. Вторият път беше една съботна сутрин в музея „Прадо“, обичам да се разхождам там от време на време. Последвах те отдалече, докато ти обикаляше из залите; все още не бях сигурен, че си ти. После се отправи към гардероба, взе от там една папка и седна да рисуваш пред портрета на Изабел Португалска на Тициан. Аз застанах в другия край на същата зала и те наблюдавах, докато ти започна да прибираш нещата си. Тогава си тръгнах, убеден, че не съм сбъркал. Беше ти, но променена: по-зряла, по-решителна и елегантна, нямаше почти нищо общо с уплашеното зайче, каквото беше в навечерието на войната, когато те видях за пръв път. Но без съмнение бе собствената ми дъщеря.
Не исках да оставям никаква пролука за меланхолията, затова веднага попитах:
— А третия?
— Преди две седмици. Ти вървеше по „Веласкес“, ние с Марита пътувахме с кола; Карлос беше зает и я изпращах у дома й след един обяд в къщата на наши приятели. Двамата те видяхме едновременни тогава тя, за моя голяма изненада, те посочи и каза, че си новата й шивачка, че идваш от Мароко и се казваш Арис някоя си.
— Агорик. Всъщност си е моята фамилия, но отзад напред. Кирога, Агорик.
— Звучи приятно. Искате ли да пийнем нещо, госпожице Агорик? — попита той шеговито.
Проправихме си път, взехме две чаши с шампанско от сребърен поднос, който един сервитьор ни предложи, и се уединихме в единия край на салона, докато оркестърът подемаше румба и дансингът отново се пълнеше с двойки.
— Предполагам, че не искаш да разкрия на Марита истинското ти име и връзката ми с теб — продължи той, след като се отдалечихме от шума и глъчката. — Както ти казах, тя е добро момиче, но обожава клюките и дискретността не е силната й страна.
— Ще ти бъда благодарна, ако не казваш нищо на никого. Все пак искам да знаеш, че новото ми име е официално, а мароканският ми паспорт — истински.
— Навярно има сериозна причина, за да го промениш.
— Естествено. Така изглеждам екзотична в очите на клиентките си и в същото време избягвам риска да бъда преследвана от полицията заради жалбата, която синът ти е подал срещу мен.
— Карлос е подал жалба срещу теб? — Ръката с чашата застина, преди да я поднесе към устните си, изненадата му изглеждаше неподправена.
— Не Карлос, другият ти син — Енрике. В навечерието на войната. Обвинява ме, че съм откраднала парите и бижутата, които ти ми даде.
Усмихна се горчиво, със стиснати устни.
— Убиха Енрике три дни след началото на въстанието. Седмица преди това се бяхме скарали ужасно. Беше прекалено политизиран, предусещаше, че предстои да се случи нещо сериозно, и настоя да изнесем от Испания всички пари, които имахме в брой, бижутата и ценностите. Наложи се да му кажа, че съм ти дал твоята част от наследството; всъщност можех да премълча, но предпочетох да не го правя. Разказах му за връзката ми с Долорес и за теб.
— И го е приел зле — предположих аз.
— Изпадна в ярост и ми наговори какви ли не грубости. После извика Серванда, старата прислужница — предполагам, че си я спомняш. Разпита я за вас. Тя му каза, че си излязла тичешком, като си носела един пакет в ръката, и той навярно си е измислил тази глупава версия за обира. След скарването ни излезе, като затръшна с такава сила вратата, че стените на цялата сграда се разтресоха. Видях го единайсет дни по-късно в склада на Градския стадион. Прострелян в главата.
— Съжалявам.
Сви рамене с жест на примирение. В очите му тлееше огромна мъка.