През това време германците и британците провеждаха неизменната си тактика както на световната сцена, така и по улиците на испанската столица. За съжаление, германците разполагаха с много по-мощна и ефикасна пропагандна машина в сравнение с тази на каузата, на чиято страна съдбата ме бе поставила. Както ми беше казал Хилгарт в Танжер, тя се управляваше от самото посолство, при това с щедри финансови средства и огромен екип, ръководен от прочутия Лацар, който, освен всичко, се ползваше с благосклонност на режима. Знаех от първа ръка, че води оживен светски живот: германките и някои испанки постоянно споменаваха в ателието за вечерите и празненствата, които организираха, из салоните на резиденцията му всяка вечер можеше да се види някой ушит от мен тоалет.
Все по-често в пресата се провеждаха кампании, които целяха да повишат авторитета на германците. За тази цел използваха привличащи погледа гръмки обяви, които с един и същ ентусиазъм рекламираха автомобилни мотори и текстилни бои. Пропагандата беше постоянна и смесваше идеи и продукти, прокарвайки убеждението, че германската идеология е способна да постигне успехи, недостижими за останалите страни в света. Привидно търговското предназначение на обявите не скриваше посланието: Германия беше готова да властва над планетата и искаше да набие това в главите на добрите си приятели, които имаше в Испания. И за да не остане никакво съмнение, в стратегиите си обикновено включваха рисунки с голямо визуално въздействие, с големи букви и живописни карти на Европа, на които Германия и Иберийският полуостров се свързваха с ясно очертани стрелки, докато Великобритания сякаш беше потънала вдън земя.
В аптеките, кафенетата и бръснарниците се раздаваха безплатно сатирични списания и книжки с кръстословици, подарени от германците; сред вицовете и анекдотите имаше кратки сведения за победоносни военни операции, а правилното решение на всички игри и ребуси винаги беше свързано с политиката, естествено в полза на германците. Същото се отнасяше за брошурите, предназначени за професионалисти, приключенските разкази за деца и юноши и дори енорийските листовки на стотици черкви. Говореше се също, че улиците са пълни с испански доносници, наети от германците, за да провеждат директна пропаганда по спирките на трамваите и по опашките в магазините и кината. Лозунгите понякога звучаха относително правдоподобно, а в много други случаи — нелепо. Тук-там се разнасяха слухове, които винаги бяха неблагоприятни за британците и съюзниците им: че крадели зехтина на испанците и го карали с дипломатически коли в Гибралтар; че брашното, дарено от Американския червен кръст, било толкова некачествено, че от него испанският народ се разболявал; че на пазарите нямало риба, защото риболовните кораби били задържани от британския флот; че качеството на хляба било отвратително, защото поданиците на Негово величество потапяли аржентинските кораби, натоварени с жито; че американците в съюз с руснаците готвели нашествие на полуострова.
Междувременно британците не стояха със скръстени ръце. Реакцията им се свеждаше предимно до това да приписват на испанския режим всичките беди, сполетели народа, като засягаха най-болното място; ужасния глад, който караше хората да се ровят по кофите и да ядат боклуци, от които се разболяваха, цели семейства да тичат отчаяно след камионите на Социалната помощ, а майките да се изхитрят — бог знае как — да правят запръжка без олио, омлет без яйца, сладкиши без захар и странна наденица без следа от свинско и с подозрителен вкус на риба треска. За да събудят симпатиите на испанците към каузата на Съюзниците, англичаните също проявяваха все по-голяма изобретателност. Пресслужбата на посолството в Мадрид изготвяше листовки, които самите служители, начело с младия пресаташе Том Бърнс, раздаваха по тротоарите в близост до легацията. Малко по-рано бе отворил врати Британският институт, ръководен от Уолтър Старки — ирландски католик, когото някои наричаха дон Хитано. Говореше се, че единственото разрешение за откриването била искрената, но вече невалидна дума на Бейгбедер в последните му решения като министър. Привидно ставаше дума за културен център, в който преподаваха английски и организираха конференции, вечеринки и други събития, имащи по-скоро светски, отколкото чисто интелектуален характер. По всяка вероятност обаче беше прикрит център на британската пропаганда, много по-ефикасна и рафинирана в сравнение с германската пропагандна машина.