Така премина зимата, трудна и напрегната почти за всички: и за страните, и за хората. И почти без да усетя, настъпи пролетта. А с нея пристигна нова покана от баща ми. Хиподрумът „Сарсуела“ отваря врати, защо не го придружа?
Когато бях само една начинаеща шивачка в дома на доня Мануела, слушахме постоянно отзиви за хиподрума, който клиентките ни посещаваха. Вероятно много малко дами се интересуваха от самите надбягвания, но подобно на конете, те също се състезаваха. Ако не по бързина, то по елегантност. По онова време старият хиподрум се намираше в края на „Кастеляна“ и беше място за светски срещи на най-заможната буржоазия, на аристокрацията и дори на градския двор — Алфонсо XIII често се появяваше в кралската ложа. Малко преди войната започна строителството на ново, по-модерно съоръжение; конфликтът обаче прекъсна изпълнението на проекта за новия хиподрум. Две години след войната той, все още полузавършен, отваряше врати на хълма Ел Пардо.
От седмици предстоящото откриване заемаше първите страници на вестниците и новината за него се носеше от уста на уста. Баща ми ме взе с автомобила си, обичаше да шофира. По пътя ми обясняваше процеса на строителството на хиподрума с оригиналния му вълнообразен покрив, споделяйки ентусиазма на хиляди мадридчани, които се връщаха към конните надбягвания. Аз, от своя страна, му разказах спомените си за хиподрума в Тетуан и внушителната фигура на халифа, който всеки път прекосяваше на кон площад „Еспаня“, за да отиде в джамията. И толкова, толкова говорихме, че дори не остана време да ме предупреди, че същия следобед е предвидил да се срещне и с други хора. Едва когато стигнахме до трибуните, аз осъзнах, че с присъствието си на това на пръв поглед невинно събитие току-що сама съм влязла в устата на лъва.
47.
Присъстваше огромно множество — тълпи пред гишетата, опашка от десетки метри за оформяне на талоните със залозите, пейките и зоната до пистата бяха препълнени с нетърпелива и шумна публика. Щастливците обаче, които заемаха запазените ложи, бяха в много по-изгодно положение — без притеснения и викове, седнали на истински столове, а не на циментовите стъпала, обслужвани от сервитьори с белоснежни сака, готови тутакси да изпълнят желанията им.
Веднага щом стигнахме до ложата, усетих свиване под лъжичката. Трябваха ми две секунди, за да осъзная мащабите на абсурдната ситуация, в която се бях озовала: там имаше малка група испанци, пръснати сред солидно множество англичани, мъже и жени, които с чаша в ръка и въоръжени с бинокли, пушеха, пиеха и разговаряха на родния си език в очакване началото на състезанията. И за да няма никакво съмнение относно каузата и произхода им, над главите им имаше навес от огромно британско знаме, завързано за перилата.
Искаше ми се да потъна вдън земя, но моментът още не беше настъпил — вцепених се от ужас, когато направих няколко крачи; и отправих поглед наляво. В съседната ложа, практически още празна, се вееха три знамена: върху червения фон на всяко от тях имаше бял кръг с черна свастика в центъра. Ложата на германците, разделена от нашата с еднометрова преграда, очакваше пристигането на гостите. В момента там имаше само двама войници, които охраняваха входа, и няколко сервитьори, подготвящи храната и напитките, но като се имаха предвид часът и бързината, с която работеха, нямаше никакво съмнение, че германците всеки момент ще пристигнат.
Преди да успея да се успокоя достатъчно, за да мога да реагирам и да реша как най-бързо да се измъкна от този кошмар, Гонсало тихичко ми обясни на ухото кои са поданиците на Негово величество.
— Забравих да ти кажа, че ще бъдем с едни стари приятели, които не съм виждал отдавна. Те са английски инженери в мините в Рио Тинто, дошли с техни сънародници от Гибралтар; предполагам, че ще дойдат и хора от посолството. Всички се радват много на откриването на хиподрума: както знаеш, те са страстни любители на конните спортове.
Не знаех, нито ме интересуваше. В този момент ме занимаваха други грижи, които нямаха нищо общо с пристрастията на тези хора. Трябваше да бягам от тях като от чума. Думите на Хилгарт в Американската легация в Танжер още отекваха в ушите ми: никакви контакти с англичаните. И още по-малко под носа на германците. Когато приятелите на баща ми ни забелязаха, сърдечно поздравиха Гонсало old boy и младата му и неочаквана спътница. Отвърнах на поздравите им с няколко думи, като се опитвах да прикрия нервността си с лека престорена усмивка и в същото време преценявах степента на риска, на който се излагах. Докато стисках ръцете, които непознатите хора ми подаваха, аз се оглеждах наоколо, за да открия някаква пролука, през която да изчезна, без да излагам баща си. Само че не беше лесно. Съвсем не бе лесно. Вляво беше трибуната на германците с веещите се знамена; в тази отдясно имаше неколцина мъже с шкембета и огромни златни пръстени, които пушеха големи като торпеда пури в компанията на жени с изрусени коси и червени като макове устни, на които не бих ушила дори кърпичка в ателието си. Отвърнах поглед от тях — спекулантите и техните натруфени любовници изобщо не ме интересуваха.