Бях блокирана отляво и отдясно, а пред мен имаше парапет, надвесен над празното пространство, така че единственият път за бягство беше този, по който бяхме дошли, макар да знаех, че това е истинско безразсъдство. Съществуваше само един вход за тези ложи: бях установила това на идване. Беше нещо като настлан с плочи коридор, широк около три метра. Ако се опитах да се измъкна през него, щях да се изложа на твърде вероятния риск да се сблъскам с германците лице в лице. А най-много се страхувах, че сред тях ще срещна мои клиентки, от чиито непредпазливи уста често се изплъзваха ценни сведения, които събирах с фалшива усмивка и после предавах на тайните служби на вражеската страна; щях да бъда принудена да спра и да поздравя тези жени, които със сигурност щяха да се питат с подозрение защо тяхната мароканска шивачка бяга като дявол от тамян от ложа, препълнена с англичани.
Оставих Гонсало да раздава поздрави и седнах в най-закритата част на трибуната със свити рамене, вдигнати ревери на сакото и полу сведена глава. Опитвах се да остана незабелязана в открито пространство, където знаех, че е невъзможно да се скрия.
— Добре ли се чувстваш? Пребледняла си — попита баща ми, докато ми поднасяше чаша с плодов коктейл.
— Имам лек световъртеж, но ще ми мине — излъгах аз.
Ако в гамата на цветовете съществуваше цвят, по-тъмен от черното, то душевното ми състояние щеше да се обагри в него веднага щом в германската ложа настъпи оживление. Видях с крайчеца на окото как влизат още войници; след тях пристигна началникът им — едър германец, който започна да раздава заповеди, като сочеше тук и там и хвърляше изпълнени с презрение погледи към ложата на англичаните. Последваха го няколко офицери с лъснати до блясък ботуши, сребристи фуражки и неизменния пречупен кръст на ръкава. Не благоволиха дори да погледнат към нас — просто стояха надменно и равнодушно, показвайки с високомерно си държание явно презрение към хората от съседната трибуна. След малко дойдоха няколко цивилни мъже и аз с ужас установих, че сред тях има лица, които са ми познати. Вероятно и военни, и цивилни от някое предишно събитие, защото се появиха на групи и точно навреме, за да видят първата гонка. За момента имаше само мъже — не се съмнявах, че съпругите им скоро ще ги последват.
Атмосферата ставаше все по-оживена и безпокойството ми се засилваше: британската група се бе увеличила, биноклите минаваха от ръка на ръка, а разговорите за хиподрума, конюшните и жокеите се водеха със същата непринуденост, с която англичаните коментираха нахлуването в Югославия, жестоките бомбардировки над Лондон и последната реч на Чърчил по радиото. И точно тогава го видях. Видях го и той ме видя. Внезапно усетих, че дъхът ми секва. Капитан Алън Хилгарт току-що бе влязъл в ложата с елегантна руса жена под ръка — вероятно съпругата му. Очите му се задържаха върху мен за една десета част от секундата, а после, сдържайки почти незабележимия жест на тревога и недоумение, който само аз долових, отправи бърз поглед към германската ложа, в която непрекъснато прииждаха хора.
Изправих се, за да избегна погледа му, убедена, че това е краят, че вече не съществува начин да се измъкна от този капан. Не бих могла да предвидя по-жалка развръзка на кратката ми кариера на сътрудник на британските тайни служби: бях на крачка от възможността да бъда публично разкрита пред клиентките ми, пред началника ми и пред собствения ми баща. Хванах се с всички сили за парапета и пожелах горещо този ден никога да не бе настъпвал — никога да не бях напускала Мароко, никога да не бях приемала това безумно предложение, което ме бе превърнало в непредпазлива и неумела конспираторка. Прозвуча изстрелът за първата гонка, конете се впуснаха в бесен галоп и въодушевените гласове на публиката пронизаха въздуха. Погледът ми бе насочен към пистата, но мислите ми препускаха далеч от конските копита. Предположих, че германките сигурно вече пълнят ложата, и си представих как Хилгарт с тревога се опитва да намери начин да се справи с неизбежния провал, пред които бяхме изправени. И тогава като в някакво просветление решението изникна пред мен, когато забеляза двама санитари от Червения кръст облегнати нехайно на стената в очакване на евентуален инцидент. Щом не можех да изляза сама от тази пагубна ложа, някои трябваше да ме измъкне от нея.