— По повод на какво? — попитах аз с леко дързък тон.
— По повод на това защо, по дяволите, едно лице, което е толкова близко до съпругите на висшите германски служители, се появява на публични места с верен сътрудник на британците — отвърна той като удари с юмрук по масата. После видимо съжали за реакцията си и тонът му омекна: — Моля да ме извините, напоследък всички сме много изнервени, а и освен това съзнаваме, че не сте били в течение и не сте могли предварително да предвидите риска. Но имайте предвид, че германците планират мащабна кампания за отпор на британската пропаганда в Испания. Тази страна е ключова за Европа и може да влезе във войната всеки момент. Фактически правителството все така открито подкрепя Оста: позволява им да използват испанските пристанища за свои цели, разрешава им да експлоатират мините там, където решат, и дори ползват затворници републиканци за строителството на военни съоръжения, които да улеснят една предполагаема атака срещу Гибралтар.
Той замълча, докато съсредоточено гасеше цигарата си. После продължи бавно:
— Намираме се в определено неизгодна позиция и в никакъв случай не бива да я влошаваме още повече. В последните месеци Гестапо предприе редица акции, които вече дадоха резултат: например приятелката ви, госпожа Фокс, бе принудена да напусне Испания заради тях. За съжаление, има и други случаи. Най-пресният е бившият лекар на посолството, който освен това е и мой близък приятел. Отсега нататък нещата ще се влошават. Ще стават по-директни и по-агресивни. По-опасни.
Не отвърнах нищо, само го гледах и чаках да свърши обясненията си.
— Не знам дали съзнавате напълно до каква степен сте изложена на риск — добави той по-тихо. — Арис Агорик се превърна в добре познато лице сред германките в Мадрид, но ако забележат и най-малкото отклонение от обичайното ви поведение, както едва не се случи вчера, може да попаднете в твърде неприятна ситуация. А това не е в наш интерес. Не е добре нито за вас, нито за нас.
Станах и се отправих към един от прозорците, но не посмях да се приближа много близо до него. Стоях с гръб към Хилгарт и се загледах навън. Клоните на дърветата, обсипани с листа, стигаха до височината на първия етаж. Все още беше светло, следобедите бяха дълги. Опитах се да осмисля сериозността на току-що чутото. Въпреки мрачната картина, пред която се изправях, не бях уплашена.
— Смятам, че най-добре е да не ви сътруднича повече — казах накрая, без да го погледна. — Ще си спестим неприятности и ще живеем по-спокойно. Вие, аз, всички.
— В никакъв случай — възрази рязко той зад гърба ми. — Всичко което ви казах, са само предпазни мерки и предупреждения за в бъдеще. Сигурни сме, че ще се приспособите към тях, когато настъпи моментът. Но не желаем да ви изгубим, още по-малко сега, когато се нуждаем от вас за една нова задача.
— Моля? — попитах смаяно аз, извръщайки се към него.
— Имаме нова мисия. Обърнаха се към нас за съдействие директно от Лондон. В началото обмисляхме други възможности, но след случилото се в почивните дни решихме да я възложим на вас. Смятате ли, че помощничката ви може да поеме ателието за една седмица?
— Ами… не знам… може би — отвърнах със запъване аз.
— Вероятно да. Уведомете клиентките си, че ще отсъствате няколко дни.
— Къде да им кажа, че отивам?
— Не е необходимо да лъжете, просто им кажете истината — трябва да уредите някои неща в Лисабон.
49.
Слязох от „Лузитания Експрес“ на гара Санта Аполония една сутрин в средата на май. Носех два огромни куфара с най-хубавите си тоалети, няколко точни указания и невидим багаж, демонстрирана самоувереност; надявах се, че това е достатъчно, за да се измъкна невредима от всяко затруднение.
Дълго се колебах, преди да убедя себе си, че трябва да приема тази задача. Мислих, претеглях възможности и алтернативи. Знаех, че решението зависи от мен: само аз можех да избера дали да продължа с този неспокоен живот, или да оставя всичко и да се върна към нормалното ежедневие.