51.
Мануел да Силва ме чакаше в бара на хотела. Заведението беше пълно — компании, двойки, самотни мъже. Разпознах го веднага щом преминах през двукрилата врата. А той разпозна мен.
Слаб и строен, мургав, с леко посребрени слепоочия и смокинг със светло сако. Поддържани ръце, тъмни очи, елегантни движения. Наистина имаше държане и маниери на завоевател. В него обаче имаше и нещо друго, което предусетих още щом разменихме първия поздрав и се отправихме към терасата с изглед към градината. Нещо, което ме накара веднага да застана нащрек. Интелигентност. Проницателност. Решителност. Светски опит. За да измамя този мъж, нямаше да са достатъчни само няколко очарователни усмивки и арсенал от гримаси и пърхане с мигли.
— Много съжалявам, че няма да мога да вечерям с вас, защото както ви казах по телефона, имам ангажимент, уговорен отпреди няколко седмици — каза той, докато ми придържаше кавалерски облегалката на стола.
— Не се безпокойте — отвърнах аз, като седнах престорено бавно. Краят на шафраненожълтата ми рокля почти докосна пода; със заучен жест отметнах косата си назад, над разголените рамене, и кръстосах крака, като оставих да се виждат един глезен, началото на прасеца и острият връх на обувката. Забелязах, че Да Силва не откъсва нито за миг очи от мен. — Освен това — добавих — съм малко уморена от пътуването. Ще ми се отрази добре, ако си легна рано.
Сервитьорът постави шампаниера и две чаши на масата. Терасата гледаше към прекрасна градина с дървета и цветя. Смрачаваше се, но все още се долавяха последните отблясъци на слънцето. Лек бриз напомняше, че морето е наблизо. Ухаеше на цветя, на френски парфюм, на сол и зеленина. От вътре долитаха звуци на пиано, а от близките маси до нас достигаха спокойни разговори на различни езици. Сухият и прашен Мадрид, който бях напуснала преди по-малко от денонощие, внезапно ми се стори като ужасен кошмар от друго време.
— Трябва да ви призная нещо — каза домакинът ми, след като чашите бяха напълнени.
— Слушам ви — отвърнах и поднесох чашата към устните си.
— Вие сте първата мароканка, която срещам в живота си. Сега тук е пълно с чужденци от различни националности, но всички идват от Европа.
— Никога ли не сте били в Мароко?
— Не. И съжалявам много, особено ако всички мароканки са като вас.
— Това е прекрасна страна с чудесни хора, но едва ли ще срещнете много жени като мен. Аз не съм типична мароканка, защото майка ми е испанка. Но обожавам Мароко: там живее семейството ми, там е домът ми, там са приятелите ми. Макар че сега живея в Мадрид.
Отново отпих от чашата — бях доволна, че се налагаше да скрия истината само за най-необходимото. Лъжите се бяха превърнали в неотменна част от живота ми, но се чувствах по-сигурна, ако не беше нужно да прибягвам често към тях.
— Вие също говорите отлично испански — отбелязах аз.
— Работил съм с испанци. Баща ми в продължение на години имаше съдружник в Мадрид. Преди войната, искам да кажа — войната в Испания, ходех често в Мадрид по работа. Напоследък се занимавам с друг бизнес и пътувам по-рядко до Испания.
— Вероятно моментът не е подходящ.
— Зависи — каза той с лека ирония. — Изглежда, при вас нещата вървят добре.
Усмихнах се отново, като се питах какво, по дяволите, му бяха разказали за мен.
— Виждам, че сте добре осведомен.
— Поне се опитвам.
— Да, трябва да призная, че скромната ми дейност не върви зле. Всъщност, както знаете, затова съм тук.
— За да отнесете в Испания най-хубавите платове за новия сезон.
— Наистина това е намерението ми. Казаха ми, че имате прекрасни китайски коприни.
— Искате ли да знаете истината? — попита той, като ми намигна престорено съучастнически.
— Да, моля ви — казах аз тихо, като влязох в тона му.
— Истината е, че не знам — поясни той със смях. — Нямам никаква представа какви са коприните, които внасяме от Макао. Не се занимавам пряко с това. Текстилният бранш…
Един слаб млад мъж с тънки мустаци, може би секретарят му, се приближи учтиво, извини се на португалски и прошепна в лявото му ухо нещо, което не успях да чуя. Престорих се, че съзерцавам тъмнеещия хоризонт отвъд градината. Белите електрически глобуси току-що бяха запалени, оживените разговори и акордите на пианото продължаваха да се носят във въздуха. Вместо да се отпусна обаче в този истински рай, аз бях изцяло погълната от случващото се между двамата мъже. Предположих, че това ненадейно прекъсване беше съгласувано предварително: ако срещата с мен не му беше по вкуса, Да Силва можеше да се сдобие с оправдание и си тръгне веднага, изтъквайки като причина някой неочаквано възникнал въпрос. Ако обаче решеше, че си струва да остане с мен би могъл да изслуша съобщението и просто да отпрати новодошлия.