За щастие избра второто.
— Както ви казвах — продължи той, след като сътрудникът му си отиде, — аз не се занимавам пряко с вноса на платове. Искам да кажа, че съм наясно с данните и цифрите, но не знам какви са естетическите им качества, които, предполагам, ви интересуват.
— Вероятно някой ваш служител може да ми помогне — подхвърлих аз.
— Разбира се, имам много добре обучен персонал. Но бих желал да се заема лично.
— Не искам да ви причинявам…
Не ме остави да довърша.
— За мен ще бъде удоволствие да ви помогна — каза той и направи жест на сервитьора да напълни отново чашите. — Колко време смятате да останете сред нас?
— Около две седмици. Но бих искала да се възползвам от престоя, за да посетя и други доставчици, например ателиета и магазини за обувки, шапки, бельо, галантерия… Както вероятно знаете, сега в Испания не може да се намери почти нищо прилично.
— Не се безпокойте, ще ви предоставя всички необходими контакти. Нека си помисля — утре сутринта заминавам за кратко, надявам се да се върна до два дни. Желаете ли да се видим в четвъртък сутринта?
— Разбира се, но не искам да ви притеснявам…
Той се приведе напред и впери поглед в мен.
— Вие никога не бихте могли да ме притесните.
„Така си мислиш“, мина ми като светкавица през ума. На устата ми обаче се появи поредната усмивка.
Продължихме да бъбрим за дреболии. Десет, може би петнайсет минути. Когато пресметнах, че е настъпил моментът да сложа край на срещата, престорих се, че се прозявам, и веднага след това прошепнах смутено:
— Съжалявам. Нощта във влака беше изтощителна.
— Тогава ви оставям да си починете — каза той и се изправи.
— Освен това имате уговорена вечеря.
— А, да, вярно, вечерята. — Дори не си направи труда да погледне часовника. — Навярно ме чакат — добави неохотно.
Предположих, че лъже. А може би не лъжеше.
Тръгнахме към фоайето и по пътя той поздравяваше ту едни, ту други, като сменяше езиците с удивителна лекота. Тук ръкостискане, там потупване по гърба; сърдечна целувка по бузата на една крехка като мумия старица и дяволито намигване към две натруфени дами, обсипани с бижута от главата до петите.
— В Ещорил е пълно със застарели дами, които някога са били богати, но вече не са — прошепна ми той на ухото. — Вкопчили са се обаче в миналото със зъби и нокти и предпочитат да ядат хляб и маслини, но да не продават на безценица малкото, което е останало от повехналото им величие. Ходят, отрупани с перли и брилянти, загръщат се във визон и хермелин дори посред лято, но в ръката си носят само чанта, пълна с паяжини, в която от месеци не е имало дори едно ескудо.
Безупречната елегантност на роклята ми беше напълно в тон с обстановката и той се погрижи това да бъде забелязано от всички наоколо. Не ме представи на никого, нито ми каза кой кой е — само вървеше до мен, в крачка с мен, сякаш ме ескортираше, все така любезен, показвайки ме като трофей.
Докато се отправяхме към изхода, аз направех бърза равносметка на срещата. Мануел да Силва беше дошъл, за да ме поздрави, да ме покани на чаша шампанско и най-вече да ме прецени със собствените си очи дали си струва да се заеме лично с поръчението, което бе получил от Мадрид. Някой чрез някого и чрез посредничеството на още някой му бе поискал като услуга да бъде внимателен към мен, но това можеше да се свърши по два начина. Единият беше да прехвърли отговорността, да накара някой компетентен служител да ме обгрижва, като самият се освободи от това задължение. Вторият начин беше да се обвърже лично. Времето му беше безценно и ангажиментите му бяха без съмнение многобройни. Обстоятелството, че бе предложил да се заеме лично с незначителните ми поръчки, означаваше, че задачата ми се развиваше в положителна посока.