— Ще се свържа с вас веднага щом мога.
Той протегна ръка, за да се сбогува.
— Много благодаря, господин Да Силва — казах аз, като протегнах и двете си ръце.
— Моля ви, наричайте ме Мануел — предложи той. Забелязах, че задържа ръцете ми няколко секунди повече от необходимото.
— Тогава аз съм Арис за вас.
— Лека нощ, Арис. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с вас. Починете си и се наслаждавайте на страната ни до следващата ни среща.
Влязох в асансьора и издържах погледа му, докато двете позлатени врати започнаха да се затварят, стеснявайки постепенно гледката към фоайето. Мануел да Силва остана пред тях, докато фигурата му също изчезна — първо раменете, после ушите и вратът и накрая носът.
Когато най-после бях извън полезрението му и се понесохме нагоре, аз издъхнах толкова силно, че младият мъж, който обслужваше асансьора, едва се сдържа да не попита как се чувствам. Първата стъпка от мисията ми беше направена: изпитанието бе преодоляно.
52.
Слязох да закуся рано. Портокалов сок, птича песен, бял хляб с масло, прохладната сянка под тентата, бишкоти и превъзходно кафе. Удължих колкото се може повече престоя си в градината: в сравнение с напрежението, с което започваха дните в Мадрид, това ми се стори самият рай. Когато се върнах в стаята, намерих букет екзотични цветя на писалището. По навик побързах да развържа панделката, която го украсяваше, за да потърся кодирано съобщение. Не намерих нито точки, нито тирета, които да предават инструкции — в замяна на това имаше картичка, написана на ръка.
„Уважаема Арис,
Оставям на Ваше разположение шофьора си Жуау, за да се чувствате по-удобно по време на престоя си.
До четвъртък:
Имаше елегантен и решителен почерк. Въпреки доброто впечатление, което предполагах, че съм оставила миналата нощ, посланието не беше ласкателно, нито дори галантно. Любезно, но сдържано и лаконично. По-добре така. За момента.
Жуау се оказа мъж с посивяла коса, сива униформа и буйни мустаци, прехвърлил шейсетте поне десетилетие по-рано. Чакаше ме на входа на хотела, като разговаряше с други доста по-млади свои колеги и пушеше цигара след цигара в очакване на някаква работа.
— Господин Да Силва ме изпраща, за да закарам госпожицата, където пожелае — заяви той, като ме огледа невъзмутимо от главата до петите. Предположих, че не за първи път изпълнява подобно поръчение.
— На пазар в Лисабон, ако обичате. — Всъщност целта ми не бяха магазините, просто трябваше да убия времето, докато чакам Мануел да Силва да се появи отново.
Много скоро си дадох сметка, че Жуау няма почти нищо общо с традиционния дискретен и съсредоточен в работата си шофьор. Веднага след като подкара черното „Бентли“, той спомена нещо за времето, две минути по-късно се оплака от състоянието на пътя; по-късно, доколкото успях да разбера, подхвърли нещо за цените. Това явно желание за разговор ме заставяше да приема едната от две съвършено различни роли: тази на надменна дама, която служителите за по-нисши същества, незаслужаващи и поглед, или ролята на благосклонна и симпатична чужденка, която, макар и да се държи дистанцирано, няма нищо против да бъде очарователна дори с прислугата. Щеше да ми е по-лесно да приема първата роля и да прекарам деня, потънала в собствения си свят, без натрапчивото вмешателство на този стар бъбривец, но се отказах веднага щом спомена, че е работил петдесет и три години за семейство Да Силва. Разбира се, ролята на надменна дама бе по-комфортна, но другата възможност щеше да ми донесе много по-голяма полза. В мой интерес беше да оставя Жуау да говори, колкото и изтощително да се окажеше това: след като познаваше миналото на Да Силва, може би щях да науча нещичко и за настоящето му.
Движехме се по крайбрежната магистрала, покрай морето, което бучеше вдясно от нас, а когато се появиха доковете на Лисабон, аз вече имах ясна представа за търговската дейност на рода. Мануел да Силва беше син на Мануел да Силва и внук на Мануел да Силва — трима мъже от три различни поколения, чието богатство започнало от обикновена пристанищна кръчма. В началото дядото наливал вино зад тезгяха, след това започнал да го продава на едро в бъчви; тогава търговията се прехвърлила и един схлупен и вече изоставен склад, който Жуау ми покача в движение. Синът поел щафетата и разширил предприятието: към виното добавил и други стоки, с които търгувал на едро, скоро започнали първите опити за търговия с колониите. Когато управлението минало в третата брънка от рода, бизнесът вече процъфтявал, но окончателното му утвърждаване настъпило при последния Мануел, с когото се бях запознала. Памук от Кабо Верде, дървесина от Мозамбик, китайска коприна от Макао. Напоследък отново се обърнал към разработването на национални ресурси — пътувал в провинцията, макар че Жуау не успя да ми каже с какво точно търгува там.