Старият Жуау беше всъщност пенсионер — един племенник го бе заместил преди няколко години като личен шофьор на третия Да Силва. Той обаче все още вършеше някои дребни задачи, които шефът му възлагаше от време на време: кратки пътувания, дребни доставки и поръчки. Например да разхожда из Лисабон една модистка в майското утро.
От един магазин в Шиалу купих няколко чифта ръкавици, които беше толкова трудно да се намерят в Мадрид. От друг — дузини копринени чорапи, недостижим блян за испанките в следвоенното време. Малко по-нататък пролетна шапка, ароматизирани сапуни и два чифта сандали; после американска козметика: туш за мигли, червило и нощни кремове, които ухаеха възхитително. Какъв рай в сравнение с оскъдицата в моята нещастна Испания. Всичко беше достъпно, красиво и разнообразно, на една ръка разстояние, стига да извадиш портмонето от чантата. Жуау ме водеше усърдно от място на място, натовари покупките ми, отвори и затвори безброй пъти задната врата, за да се качвам и слизам удобно от колата, препоръча ми да обядвам в един очарователен ресторант и ми показа улици, площади и паметници. И мимоходом ми поднесе това, което най-много желаех: непрекъснато нахвърляше щрихи за Да Силва и семейството му. Някои бяха безинтересни: че бабата била истинския двигател на първоначалния бизнес, че майката умряла млада, че по-голямата сестра била омъжена за очен лекар, а най-малката влязла в манастир на босите кармелитки. Други сведения обаче ми се сториха по насърчителни. Ветеранът шофьор ги изреждаше с наивна непринуденост; само трябваше да го притисна тук-там при всеки невинен коментар: дон Мануел имал много приятели португалци и чужденци, англичани — да, разбира се, също и германци напоследък; да, приемал често познати в дома си, всъщност искал всичко да е готово, ако реши да се появи с гости на обяд или вечеря, понякога в лисабонската си къща в Лапа, понякога в Кинта де Фонте — вилата извън града.
През този ден имах възможност да се запозная и с обитателите на Лисабон: хора с всякакво положение, мъже с тъмни костюми и елегантни дами, новобогаташи, току-що пристигнали от провинцията, за да си купят златни часовници и да си поставят зъбни протези, жени, облечени в черно от главата до петите, германци със заплашителен вид, евреи бежанци, които вървяха с наведена глава или се редяха на опашка, за да си купят билет, който щеше да ги отведе към спасението, чужденци с различни акценти, избягали от войната и опустошителните й последици. Предположих, че сред тях се намира и Розалинда. По моя молба, все едно че ставаше дума за обикновен каприз Жуау ми показа красивия булевард „Либертаде“ с настилката му от бели и черни павета и дървета, високи колкото сградите, покрай които се издигаха. Там живееше тя, на номер сто и четиринайсет — този беше адресът, написан на писмата, които Бейгбедер донесе в дома ми в онази може би най-горчива нощ в живота му. Потърсих номера и го открих върху голяма врата от масивно дърво, разположена в центъра на внушителна, облицована с плочки фасада. „Колко жалко“, казах си аз, изпълнена с тъга.
Следобед продължихме да обикаляме из града, но към пет часа имах чувството, че ще припадна. Денят беше горещ и изтощителен, а главата ми направо бе гръмнала от неизчерпаемата словоохотливост на Жуау.
— Последна спирка, ето тук — предложи той, когато му казах, че е време да се връщаме. Спря колата пред едно кафене с модернистичен вход на улица „Гарет“. „А Бразилейра“. — Никой не може си тръгне от Лисабон, преди да е изпил чаша хубаво кафе — добави той.
— Но, Жуау, много е късно… — възразих аз с плачлив глас.
— Само пет минути. Влезте и си поръчайте едно, ще видите, че няма да съжалявате.
Съгласих се неохотно: не исках да обиждам този неочакван информатор, който в някой момент би могъл отново да ми е полезен. Въпреки претрупаната украса и многобройните посетители, заведението беше прохладно и приятно. Барплотът вдясно, масите вляво; отсреща часовник, позлатени гипсови орнаменти на тавана и големи картини на стените. Поднесоха ми малка бяла порцеланова чаша. Опитах предпазливо кафето. Черно, силно, превъзходно кафе. Жуау беше прав: можеше да съживи и мъртвец. Докато чаках, да изстине, направих преглед на деня. Отделих няколко сведения за Да Силва, прецених ги и мислено ги класифицирах. Когато в чашата остана само утайката, оставих до нея една банкнота и станах.