Срещата беше толкова неочаквана, толкова внезапна и шокираща, че не успях да реагирам. В момента, в който се готвех да изляза, влязоха трима мъже, които разговаряха помежду си: три шапки, три вратовръзки, три лица, които говореха на английски. Две от тях непознати, третото — не. Бяха минали повече от три години, откакто се разделихме. През това време Маркъс Логан почти не се бе променил.
Видях го, преди той да ме види. Когато ме забеляза, аз вече панически гледах към вратата.
— Сира… — прошепна той.
Отдавна никой не ме бе наричал така. Стомахът ми се сви и за малко да повърна кафето върху мраморния под. Пред мен, на по-малко от два метра, току-що произнесъл последния звук на името ми, със застинала изненада на лицето, стоеше мъжът, с когото споделих страхове и радости, мъжът, с когото се смях, разговарях, изличах, танцувах и плаках, който ми бе върнал майка ми и в когото не си позволих да се влюбя, въпреки че в продължение на няколко напрегнати седмици ни свързваше нещо много по-силно от обикновеното приятелство. Внезапно миналото се спусна като завеса между нас — Тетуан, Розалинда, Бейгбедер, хотел „Насионал“, старото ми ателие, бурните дни и безкрайните нощи; това, което е могло да бъде във време, вече безвъзвратно отминало. Искаше ми се да го прегърна, да кажа: да, Маркъс, аз съм. Искаше ми се да го помоля отново: изведи ме от тук; да се затичаме двамата, хванати за ръце, както направихме някога сред сенките на една градина в Африка, да се върна в Мароко, да забравя, че съществува нещо, наречено Секретна разузнавателна служба, че ми предстои опасна задача и че трябва да се върна в тъжния и сив Мадрид. Не направих нито от това, защото разумът ми нададе тревожен сигнал, по-могъщ от волята ми, който ме предупреди, че единственият изход е да се престоря, че не го познавам. И аз му се подчиних.
Не реагирах при произнасянето на името ми, нито благоволих да го погледна. Сякаш бях глуха и сляпа, сякаш този мъж не бе означавал нищо в живота ми, сякаш сълзите ми не бяха намокрили реверите му, докато го молех да не си тръгва. Сякаш дълбокото чувство, което се бе появило между нас, се беше разтворило в паметта ми. Просто го отминах, вперила поглед в изхода, и се устремих хладнокръвно и решително натам.
Жуау беше отворил задната врата на колата и ме чакаше. За щастие вниманието му бе насочено към някаква улична свада на отсрещния тротоар, която включваше едно куче, един велосипед и неколцина продавачи, които ядосано спореха. Забеляза присъствието ми едва когато го извиках.
— Да тръгваме бързо, Жуау, капнала съм — прошепнах аз, докато се настанявах в колата.
Затвори вратата веднага щом се качих. Миг след това седна зад волана и запали мотора. Попита ме дали съм харесала последната му препоръка. Не отговорих. Цялото ми внимание беше съсредоточено в това да гледам напред и да не се обръщам. Когато обаче „Бентли“-то потегли по павираната улица, някаква ирационална сила надви съпротивата ми и ме накара да направя това, което не трябваше: да се обърна и да го погледна.
Маркъс беше излязъл и стоеше неподвижно на входа, все още с шапка на главата, като наблюдаваше съсредоточено как си тръгвам, пъхнал ръце в джобовете на панталона. Може би се питаше дали жената, която току-що бе видял, е същата жена, която един ден можеше да обикне, или беше нейният призрак.
53.
Щом стигнахме до хотела, казах на шофьора да не ме чака на следващия ден, макар Лисабон да беше относително голям град, не исках да рискувам да срещна отново Маркъс Логан. Оправдах се с умората си и се оплаках от главоболие, каквото нямах: предполагах, че Да Силва скоро щеше да научи за отказа ми да изляза отново, не исках да си помисли, че отхвърлям любезното му предложение, без основателна причина. Прекарах остатъка от следобеда във ваната, а голяма част от нощта — седнала на терасата, загледана разсеяно в светлините над морето. През тези дълги часове не престанах да мисля за Маркъс нито за миг, за него като мъж, за времето, през което бяхме заедно, и за последиците, които можеха да възникнат, ако отново го срещнех в някой неподходящ момент. Легнах си едва на разсъмване. Стомахът ми беше празен, устата — пресъхнала, а душата — свита.