После седнах на едно от креслата, разположени в групи по четири из обширното фоайе, като се постарах да застана на оживено и видно място. Тогава кръстосах крака, поисках два аспирина и чаша чай и през остатъка от следобеда всеки, който минеше от там, можеше да ме види.
В продължение на три часа прикривах отегчението си, докато накрая стомахът ми се присви от глад. Край на представлението: вече с чиста съвест можех да се върна в стаята и да поръчам да ми донесат вечеря там. Тъкмо се канех да стана, когато едно пиколо се приближи с малък сребърен поднос в ръка. На подноса — плик. А в него — картичка.
„Уважаема Арис,
Надявам се, че морето е излекувало неразположението Ви. Жуау ще Ви вземе утре в десет часа, за да Ви доведе в офиси ми. Приятна почивка.
Наистина новините имаха криле. Понечих да се обърна и да потърся с поглед шофьора на Да Силва или самия него, но се сдържах. Макар че някой от двамата вероятно все още бе наблизо, аз запалих с хладно безразличие и отново се престорих, че съм погълната от едно от американските списания, с които бях запълнила част от следобеда. След половин час, когато фоайето вече бе полупразно и по-голямата част от гостите се бяха пръснали из бара, терасата и трапезарията, аз се върнах в стаята си, решена да избия напълно от главата си Маркъс и да се подготвя за трудния ден, който ме очакваше след края на нощта.
54.
Жуау хвърли угарката на земята, каза „добро утро“, докато я размазваше с подметката на обувката си, и отвори вратата на колата. Отново ме изгледа от горе до долу. Този път обаче не се налагаше да съобщава нещо на шефа си за мен, защото аз самата щях да се видя с него след половин час.
Офисът на Да Силва се намираше на централната улика „Оро“, улицата на златото, която свързваше площад „Росио“ с площад „Комерсио“ в Байша. Сградата беше елегантна, но без всякаква показност, макар че всичко наоколо излъчвате мирис на пари, сделки и доходни дейности. Банки, заложни къщи, офиси, облечени с костюми господа, забързани служители и тичащи пикола съставяха панорамата отвън.
Слязох от колата и бях посрещната от същия слаб мъж, който прекъсна разговора ни вечерта, когато се запознахме с Да Силва. Внимателен и любезен, този път той ми стисна ръката и се представи лаконично като Жоаким Гамбоа; веднага след това ме поведе почтително към асансьора. В началото помислих, че офисът се намира на някой от етажите, но скоро разбрах, че всъщност цялата сграда е седалище на компанията.
— Дон Мануел ще ви приеме веднага — обяви той, след което изчезна.
Стените на приемната, където ме настани, бяха облицовани с ламперия, която изглеждаше прясно лакирана. Шест кожени кресла оформяха чакалнята; малко по-навътре, близо до двукрилата врата, водеща към кабинета на Да Силва, имаше две бюра, едното от които беше заето. На първото работеше около петдесетгодишна секретарка, която, ако се съди по сериозността, с която ме поздрави, и по възхитителното старание, с което записа нещо в една дебела тетрадка, сигурно беше дискретна и делова служителка, мечтата на всеки началник. Колежката й, доста по-млада, се появи след две минути от кабинета на Да Силва, придружавайки мъж с невзрачен вид. Вероятно бе клиент или търговски партньор.
— Господин Да Силва ви очаква, госпожице — каза тя с неприветливо изражение. Престорих се, че не й обръщам особено внимание, но един поглед ми беше достатъчен, за да я преценя. Приблизително на моята възраст. С очила за късогледство, със светла коса и кожа, добре облечена, макар че качеството на дрехите й беше по-скоро скромно. Не успях да я огледам повече, защото в този момент самият Мануел да Силва излезе да ме посрещне.
— За мен е удоволствие да ви посрещна тук, Арис — каза той на перфектния си испански.
Благодарих му, като умишлено бавно протегнах ръка, за да му дам време да ме види и да реши дали все още съм достойна за вниманието му. Ако съдех по реакцията му, явно беше така. Бях се постарала — за тази делова среща бях облякла сребристосив тоалет от две части с тясна пола, вталено сако и бяло цвете на ревера, което освежаваше дрехата. Резултатът беше оценен с одобрителен поглед и галантна усмивка.
— Моля, заповядайте. Тази сутрин ми донесоха всичко, което искам да ви покажа.
В единия ъгъл на просторния кабинет, под голяма карта на света имаше няколко топа плат. Коприни. Естествени коприни, лъскави и гладки, прекрасни коприни в искрящи цветове. Достатъчно бе да ги докосна, за да си представя колко красиво ще падат в тоалетите, които можех да ушия от тях.