— Ще направя каквото мога, обещавам, но знаете как е в бизнеса… — каза той, като сви рамене, а в ъгълчето на устата му се появи лека иронична усмивка.
Неочаквано звънене прекъсна думите му. Звукът излизаше от бюрото му, от един сив апарат, на който мигаше зелена светлинна.
— Извинете ме за момент, моля. — Внезапно бе възвърнал сериозността си. Натисна един бутон и гласът на младата секретарка се разнесе, деформиран от апарата:
— Чака ви хер Вайс. Казва, че е спешно.
— Въведете го в заседателната зала — нареди той. Държането му коренно се бе променило — хладнокръвният предприемач бе изместил очарователния мъж. Или беше обратното. Още не го познавах добре, за да разбера кой от двамата е истинският Мануел да Силва.
Обърна се към мен и се опита да си възвърне предишната любезност, но не успя да го постигне напълно.
— Извинете ме, но понякога ми се струпва много работа.
— Моля ви, вие ме извинете, че ви отнемам от времето…
Не ме остави да довърша — въпреки че се опитваше да го прикрие, излъчваше известно нетърпение. Протегна ми ръка.
— Ще ви взема утре в осем, съгласна ли сте?
— Напълно.
Сбогувахме се набързо, моментът не беше подходящ за кокетничене. Назад останаха шегите и лековатите приказки, щяхме да ги подновим друг път. Изпрати ме до вратата. Когато излязох в приемната, потърсих с поглед въпросния хер Вайс, но заварих само двете секретарки: едната съвестно тракаше на пишещата машина, а другата поставяше в пликове купчина писма. Те се сбогуваха с мен демонстрирайки любезност в доста различна степен, но аз не им обърнах внимание: много по-важни въпроси занимаваха ума ми.
55.
Бях донесла от Мадрид една тетрадка с намерението да записвам в нея всичко, което ми се стори интересно, и същата вечер започнах да прехвърлям на хартията това, което бях видяла и чула до момента. Подредих данните, доколкото бе възможно, и после ги синтезирах максимално.
„Да Силва се шегува с вероятни търговски връзки с германци, невъзможно е да се разбере степента на достоверност. Споменава за доставки на коприна за военни цели. Променлив характер, според обстоятелствата. Потвърдена връзка с германеца хер Вайс. Германецът се появи без предварителна уговорка и настоя за незабавна среща. Да Силва напрегнат, не желае хер Вайс да бъде видян.“
После скицирах няколко кройки, които никога нямаше да станат реалност, и с молив ги обградих с предполагаеми шевове. Постарах се разликата между дългите и късите тирета да е минимална, така че само аз да мога да ги различа; постигнах го с лекота, вече бях повече от тренирана. Разпределих в тях информацията и когато приключих, изгорих написаните на ръка листове в банята, хвърлих пепелта в клозетната чиния и дръпнах верижката. Оставих тетрадката в гардероба — нито нарочно скрита, нито изложена на показ.
Ако някой решеше да се рови във вещите ми, никога нямаше да заподозре, че съм я скрила нарочно.
Сега, когато имах ангажименти, времето сякаш летеше. Изминах неколкократно разстоянието между Ещорил и Лисабон по крайбрежната магистрала с Жуау на волана, избрах дузини макари с най-качествените конци и прекрасни копчета с безброй форми и големини. Държаха се с мен като с особено важна клиентка. Благодарение на Да Силва бях посрещната с внимание, улеснения при плащане, отстъпки и подаръци. И без да усетя, настъпи моментът и вечерям с него.
Срещата беше подобна на предишните: продължителни погледи, смущаващи усмивки и открито флиртуване. Макар че владеех ролята си и се бях превърнала в истинска артистка, трябваше да призная, че самият Мануел да Силва ме улесняваше с държането си. Отново ме накара да се почувствам като единствената жена на света, която бе способни да привлече интереса му, а аз отново се държах така, сякаш обстоятелството, че съм обект на внимание на един богат и привлекателен мъж, е нещо най-обикновено за мен. Не беше така обаче и затова трябваше да удвоя бдителността си. По никакъв начин не трябваше да се поддавам на емоциите — всичко беше работа, задължение. Би било много лесно да се отпусна, да се насладя на мъжа и на момента, но знаех, че трябва да остана с бистър ум и да се дистанцирам от чувствата.
— Резервирал съм маса в „Уондърбар“, клуба на казиното. Имат фантастичен оркестър, а игралната зала е наблизо.
Вървяхме сред палмите и пушехме; още не се беше смрачило напълно и светлините на фенерите блестяха като сребристи петънца на фона на виолетовото небе. Да Силва пак беше в предишното добро настроение — забавен и очарователен, без следа от напрегнатостта, която предизвика у него новината за присъствието на германеца в офиса му.