Няколко минути се разхождахме и наблюдавахме различните маси: той все така отправяше поздрави и разменяше сърдечни фрази. Аз почти не говорех: единствено исках да се махна от тук, да се затворя в стаята си и да забравя за света; нищо друго не исках, освен този проклет ден най-после да свърши.
— Явно нямаш желание да станеш милионерка днес.
Усмихнах се вяло.
— Капнала съм — отвърнах. Постарах се гласът ми да прозвучи нежно; не исках да долови тревогата, която ме беше обзела.
— Искаш ли да те заведа в хотела?
— Ще ти бъда благодарна.
— Дай ми само минута. — Веднага след това той се отдалечи и махна с ръка на някакъв познат, когото току-що беше видял.
Стоях неподвижно, безучастно, без дори да опитам да се поразсея с ослепителния блясък и оживлението в залата. И тогава забелязах, че се приближава като сянка. Мина зад мен крадешком, почти ме докосна. Незабелязано, мимоходом, хвана дясната ми ръка, разтвори ловко пръстите ми и постави нещо в тях. Аз не се възпротивих. После, без да каже нищо, се отдалечи. Докато се преструвах, че наблюдавам съсредоточено една от масите, опипах нетърпеливо това, което ми беше дал — листче хартия, сгънато няколко пъти. Скрих го под широкия колан на роклята си точно в момента, в който Мануел се сбогува с познатите си и се отправи към мен.
— Тръгваме ли?
— Първо искам да отида до тоалетната.
— Добре, ще те чакам тук.
Потърсих го с поглед, докато вървях, но не открих и следа от него. В тоалетната нямаше никого, само една възрастна негърка дремеше до вратата. Извадих листчето от скривалището му разгънах нетърпеливо.
„Какво е станало със С., която оставих в Т.?“
С. беше Сира, а Т. — Тетуан. Къде бях аз от времето в Африка, питаше Маркъс. Отворих чантата, за да потърся кърпичка и отговор, докато очите ми се пълнеха със сълзи. Намерих първото, но не и второто.
56.
В понеделник продължих обиколките си в търсене на стоки за ателието. Бяха ми уговорили среща с един шапкар на улица „Прага“, на крачка от офисите на Да Силва отличен претекст, за да прескоча дотам с единственото намерение да го поздравя. И между другото, да видя кой какво върши на негова територия.
Заварих единствено младата и антипатична секретарка; спомних си, че се нарича Беатриш Оливейра.
— Господин Да Силва е извън града. По работа — каза тя, без да дава повече обяснения.
Както и при предишното ми посещение, тя не прояви и най-малкото намерение да любезничи с мен. Но аз си помислих, че това е може би единственият шанс да бъда насаме с нея, и реших да се възползвам. Ако се съдеше по неприветливото и държане и лаконичните отговори, щеше да е изключително трудно да измъкна от нея нещо, което да си струва труда, но нямах кой знае какъв избор, затова реших да опитам.
— Колко жалко. Исках да се консултирам с него за платовете, които ми показа в четвъртък. Още ли са в кабинета му? — попитах. Сърцето ми заби учестено при мисълта, че бих могла да се вмъкна там в отсъствието на Мануел, но тя уби надеждата ми още преди да бе покълнала.
— Не. Отнесоха ги отново в склада.
Умът ми заработи бързо. Първият опит бе пропаднал; е, добре, трябваше да продължа да опитвам.
— Имате ли нещо против да седна за минутка? Цяла сутрин съм на крак, оглеждах шапки, тюрбани и канели; имам нужда да си отдъхна малко.
Не й дадох възможност да ми отговори — преди още да си отвори устата, аз се отпуснах в едно от кожените кресла, сякаш бях грохнала от умора. Запазихме мълчание, по време на което тя продължи да преглежда документ от няколко страници, като от време на време отбелязваше нещо с молив.
— Цигара? — попитах аз след две-три минути. Не бях заклета пушачка, но обикновено носех табакера с цигари в чантата. За да я извадя в моменти като този например.
— Не, благодаря — каза тя, без да ме погледне. Продължи да работи, докато аз палех цигарата си. Оставих я да чете още две минути.
— Предполагам, че вие сте намерили доставчиците, уредили сте срещите и сте приготвили папката с данните, нали?
Най-после вдигна глава за секунда.
— Да, аз.
— Отлична работа. Нямате представа колко ми бе полезна.
Промърмори едно кратко „благодаря“ и отново заби поглед в документа.